Той изписка и квачката на моравата настръхна. Жълтите пиленца се затъркаляха към нея от всички страни, като стъклените топчета, с които си играеше къдрокосото момче. Петелът с огнени пера излетя на моторетката до стената и нададе предупредителен звук. Лявото му око се втренчи към клетката.
Вихър усети, че врабците и кокошките се страхуват от него и гордо се изпъчи. В този миг от сайванта изскочи черна котка, която мъкнеше нещо между зъбите си.
— Вихър! — извика момчето и котката изпусна плячката си.
Момчето се наведе, отвори вратичката на клетката и хвърли пред Вихър една удушена мишка.
Вихър не обичаше кой знае колко мишките и затова не побърза да се заеме с нея. Той гледаше котката, която мъркаше пред сайванта и лениво се протягаше.
Когато момчето си отиде, котката се хвърли към клетката, но от уплаха се спъна и падна на земята. Вихър стоеше като вкаменен и едва по-късно замаха с крила. Котката изсъска и избяга и тогава Вихър забеляза, че мрежата пред него е изчезнала. Какво беше станало? Да не би котката да беше отворила вратичката?
Недоумяваше. Излапа мишката и подаде глава извън клетката. Не се случи нищо, само петелът се уплаши още повече и започна да вика кокошките. Вихър размаха крила, изправи се пред отворената вратичка, но след това отново се върна на пръчицата.
Щеше му се да подремне, но открехнатата вратичка не го оставяше на мира.
Отново подаде глава и когато откри над двора една лястовичка, крилата го засърбяха. Дали не би могъл да полети и той? Размаха крила, размаха ги още по-силно и изведнъж някаква непозната сила го издигна във въздуха. Уплаши се, че ще падне между кокошките, и с удвоена сила заудря крила.
Кацна върху етернитовия покрив на сайванта. Под него бяха клетката, дворът с кокошките, моторетката.
Любопитството му растеше. Дали да не опита да литне към най-близкия клон на крушата? Врабците ще изгубят ума и дума от страх!
Крилата му се подчиниха, а когато се залови за клона, той подскочи от радост. Почувства огромна сила в себе си и се издигна още по-високо. Подплаши гълъбите на съседите и с присвити очи проследи бързия им полет. Над главата му проблясна грамадна сребриста птица, която бръмчеше като рой пчели. Вихър завидя на гълъбите и на птицата-великан и завистта го подтикна и той да достигне висините.
Издигна се бавно и тромаво. После престана за миг да движи разперените си крила и увисна като завързан над двора и сайванта. Подухна ветрец, повдигна го и отново го спусна.
Крилата го носеха над къщите в долния край на селото. Учудваше се колко добре вижда. От тази голяма височина той забеляза дори бръмбара, който се разхождаше върху един вишнев лист. След това се спусна на някаква телена ограда.
По улицата играеха деца и Вихър потърси сред тях къдрокосото момче. То не беше там, но Вихър все пак закряска. Всички момчета са еднакви. Може би това свитото отзад ще извика: „Вихър! Вихър!“ и ще му хвърли парче месо.
Хлапетата се развикаха и Вихър се поуплаши. Защо викат толкова? Едно от момчетата повдигна нещо от земята. Вихър изкряска радостно, очаквайки да му дадат месо, но момчето не приближи към него. То просто замахна и описвайки широка дъга, насреща му полетя камък. Той отскочи от оградата и в същия миг Вихър потръпна от болка. Камъкът беше паднал върху пръстите му. Ястребът не повярва на очите си, че момчето е способно да му напакости, и изпищя още веднъж. Тогава момчето се наведе и запрати нов камък. Вихър се раздвижи и крилата му го понесоха.
С поглед, втренчен в земята, той търсеше познатия двор, където къдрокосото момче вече сигурно го очакваше, но хлапетата преследваха ястреба с камъни. Не беше навикнал да лети, крилата му престанаха да го държат, пък и го мъчеше страшна жажда.
Насочи се към потока, но при купчината дърва го посрещна един гъсок с права, тънка шия. Той изкряка, после засъска като десет змии, събрани на едно място, и ухапа Вихър по гърба. Вихър присви крило, послужи си и с нокти. Перушината на ястреба се разлетя, омеси се със снежнобелия пух на гъсока, но той беше неотстъпчив и не позволи на Вихър да достигне водата, като в добавка го ухапа по краката.
Вихър не разбираше какво се беше променило така неочаквано. В клетката никой не го закачаше — нито петелът, нито квачката, нито черната котка. Бавно се надигна от земята.
На улицата се изсипа тълпа хора. Те пляскаха с ръце и крещяха, но ястребът напразно очакваше да го повикат: „Вихър! Вихър!“. Летейки, той бавно приближи към короната на крушата и откри под нея клетката. Върху къщата на съседите имаше телевизионна антена, която му заприлича на пръчица. Мамеше го мисълта да си почине на нея, но тогава откъм двора се изгърмя. От дулото на пушката се проточи дим. Вихър го помириса и разбра всичко: от мига, в който беше напуснал клетката, хората го преследваха.