— А семейството на дъщеря ти?
Той се изсмя и сви рамене.
— Дъщеря, внуци. Човече, аз вече се бях откъснал от тях с още две поколения. Не се и опитах да наваксвам. Просто взех каквото ми падна, и си плюх на петите.
— И какво беше то? — Кимнах към него. — Този носител ли?
— Да, този носител. Може да се каже, че извадих късмет. Бил на някакъв капитан, осъден за бракониерски лов на скатове в морските имения на Първите фамилии. Хубав, солиден, добре гледан носител. Има вграден доста полезен навигационен софтуер и направо страхотен инстинкт за времето. Кариерата ми сама се оформи. Купих лодка на кредит, припечелих малко пари. Купих корабче, припечелих още. Купих „Щерката“. Сега си имам жена в Нова Пеща. И две хлапета, гледам ги как растат.
Вдигнах чашата с искрена симпатия.
— Поздравления.
— Да, бе. Нали ти казах, беше си чист късмет.
— И защо ми разправяш всичко това?
Той се приведе над масата и ме погледна.
— Знаеш защо ти го разправям.
Едва удържах усмивката си. Човекът не беше виновен, просто не знаеше. Правеше каквото му е по силите.
— Добре, Ари. Знаеш ли какво, няма да закачам товара. Ще се поправя, ще зарежа пиратството и ще създам семейство. Благодаря за съвета.
Той поклати глава.
— Не съм казал нищо ново, мой човек. Само ти напомням, това е. Животът прилича на морето. Като тръгне тройно-лунният прилив, оставиш ли му се, ще те откъсне от всичко и всички, които си обичал.
Прав беше, разбира се.
Само дето ми го казваше малко късничко.
Два часа по-късно вечерта се спусна над „Хайдушка щерка“ по дългата западна дъга. Слънцето се разцепи като пукнато яйце от двете страни на изгряващия Хотей и червеникавите му лъчи се разляха по хоризонта. Ниските възвишения по Кошутското крайбрежие оформяха масивното черно подножие на гледката. Високо горе тънкото облачно покритие пламтеше като лопата, пълна с нажежени монети.
Аз избягвах предната палуба, където останалите пътници се бяха събрали да гледат залеза — след днешните изпълнения едва ли щях да бъда добре дошъл. Вместо това тръгнах назад по една от страничните палуби, намерих стълбичка и се изкатерих върху товарния модул. Горе имаше тясно мостче и аз седнах на него с кръстосани крака.
Не бях си съсипал младостта по толкова идиотски начин като Джапаридзе, но крайният резултат не се различаваше кой знае колко. На млади години се разминах на косъм с капаните на глупавата престъпност и прибирането на склад. Когато наближих двайсетте, зарязах връзките с новопещенските банди и постъпих в космическата пехота на Харлановия свят — щом ще влизаш в банда, гледай поне да е най-голямата. А с космическата пехота никой не смееше да се закача. За известно време ходът ми се виждаше много разумен.
След седем години в униформа дойде да ме търси наборна комисия от Корпуса. Стандартните тестове ме поставяха начело в списъка на желаните кандидати и бях поканен да подам молба за емисарско обучение. Подобно предложение не се отказва. Два месеца по-късно бях на друг свят и пропастта започна да се разтваря. Светкавични прехвърляния из Населените светове, а между тях престой във военни хранилища или във виртуална среда. Времето ту летеше като обезумяло, ту се влачеше като охлюв, пък и вече губеше смисъл заради огромните междузвездни разстояния. Малко по малко се откъсвах от предишния си живот. Домашните отпуски бяха редки и всеки път носеха чувството на отчуждение, заради което почнах да ги избягвам. Като емисар можех да си играя из целия Протекторат — поне да видя свят, мислех си тогава.
После дойде Иненин.
Когато напускаш Емисарския корпус, възможностите за кариера са много ограничени. Никой не ти се доверява, няма откъде да вземеш капитал, а законите на ООН забраняват категорично да заемаш корпоративна или държавна служба. Ако изключим мизерното съществуване, остават ти две възможности: да станеш наемен войник или престъпник. Престъпността е по-лесна и по-безопасна. Заедно с неколцина колеги, които също подадоха оставка след разгрома на Иненин, аз се озовах отново на Харлановия свят, зает да кръжа около местните правозащитни органи и дребните престъпници. Изградихме си репутация, излязохме начело в играта, премазвахме всяка съпротива като ангелски огън.
Един опит за семейно събиране почна зле и продължи още по-зле. Приключи с крясъци и сълзи.
Вината беше колкото моя, толкова и на другите. Майка ми и сестрите ми изглеждаха непознати, вече наполовина чужди, бледи спомени за някогашната близост под острия поглед на новото ми емисарско прозрение. Бях загубил връзка, нямах представа как живеят. Най-голямата новина беше бракът на майка ми с някакъв чиновник от протекторатската наборна комисия. Срещнах го веднъж и ми се прииска да го убия. Чувството вероятно беше взаимно. За семейството си аз бях отвъд чертата. И което е по-лошо — имаха право. Спорехме само по въпроса къде е чертата. За тях тя минаваше плътно по границата между военната служба и влизането ми в организираната престъпност. За мен чертата се бе появила в някакъв не съвсем ясен момент от престоя ми в Корпуса.