— Не, нямам пари — отсече раздразнено Сегешвар. — Слушай, ако искаш, можеш да вземеш онова кафе. Още е топло.
Зърна погледа ми.
— Е? Аз съм един скапан гангстер, нали? Какво очакваш?
Небето над Белотревната зона бе необятно и тихо. Дори ревът на турбините сякаш стихна, погълнат от пустия плосък пейзаж и влажните купести облаци над главите ни. Аз стоях до перилата с развяна от вятъра коса и вдъхвах познатия аромат на суров белотрев. Водите на Зоната гъмжат от тия растения и стъблата изплуват на повърхността зад всеки минаващ кораб. Оставяхме подир себе си широка диря от накълцана растителност и разпенена кална вода, която щеше да се успокои чак след час.
Вляво от мен Сузи Петковска седеше в кабината и управляваше с цигара в ръка, присвила очи от пушека и отблясъците по облачното небе. От другата страна Михаил бе провиснал на перилата като дълга торба с баласт. Цупеше се още откакто потеглихме — демонстрираше недоволството си, че трябва да ни придружи. От време на време унило чоплеше куплунгите по врата си.
Отдясно прелетя изоставен пункт за балиране — две-три надувни бараки и почернял кей от огледално дърво. Бяхме отминали и други — някои все още работеха, вътре светеха лампи, а отвън чакаха големи автоматични шлепове. Но това беше преди да се отдалечим много от Нова Пеща. Сега малките индустриални островчета бяха безмълвни и само засилваха усещането за пустош.
— Белотревното производство не върви добре, а? — извиках аз през воя на турбините.
Сузи Петковска се озърна към мен.
— Моля?
— Белотревното производство — викнах отново аз и размахах ръка към отминаващия пункт. — Напоследък не върви, нали?
Тя сви рамене.
— Никога не е вървяло при тоя нестабилен пазар. Повечето независими производители отдавна изпаднаха от играта. По нашия край Кошутското обединение пусна тия големи самоходни платформи, дето обработват и балират суровината направо на борда. Трудно е да се конкурираш с тях.
В отношението й нямаше нищо ново. И преди четирийсет години, преди да си замина, човек можеше да види все същите флегматични реакции на такива като Сузи Петковска пред икономическите несгоди на този свят. Все същата задавена, тютюнджийска издръжливост, същите мрачно вдигнати рамене, сякаш политиката беше някакво всеобхватно природно бедствие, срещу което няма какво да сториш.
Отново се загледах в хоризонта.
По някое време телефонът в левия ми джоб иззвъня. Поколебах се за миг, после трепнах раздразнено, извадих звънящия телефон и го притиснах до ухото си.
— Да, какво има?
Призрачният шепот изплува от плътно пресованото електронно мълчание като трепет в покоя, като чифт мрачни криле, размахани в неподвижния въздух над нас. Сянка на глас. Думи, понесени към ухото ми от неуловим шепот.
не остава много време
— Да, каза го вече. Бързам колкото мога.
няма да ги удържа задълго…
— Да, имам грижата за това.
сега имаш грижата… Прозвуча като въпрос.
— Да, казах…
там има криле… хиляди пляскащи криле и цял един свят, открехнат…
Шепотът гаснеше като зле настроен канал, трептеше, заглъхваше, потъваше отново в мълчание.
открехнат от край до край… прекрасно е, Мики…
И изчезна.
Изчаках, после отпуснах телефона и го подхвърлих на длан. Намръщих се и го прибрах в джоба.
Сузи Петковска се озърна към мен.
— Лоши новини?
— Да, би могло да се каже. Може ли да увеличим скоростта?
Тя отново гледаше водата отпред. Палеше нова цигара с една ръка.
— Няма да е безопасно.
Кимнах и се замислих за току-що полученото съобщение.
— А колко ще ми струва опасното?
— Горе-долу двойно.
— Добре. Действай.
По устните й трепна мрачна усмивчица. Тя сви рамене, изгаси цигарата и я пъхна зад ухото си. Пресегна се над таблото и настрои два от екраните. Радарните изображения се увеличиха. Сузи подвикна към Михаил нещо на унгарски уличен жаргон, който вече напомняше толкова малко онзи от мое време, че едва схванах най-общото. Слизай долу и не пипай… нещо си там. Той й хвърли начумерен поглед, после се отлепи от перилата и се отправи назад към салона.
Тя се обърна към мен, почти без да гледа таблото.