— Ти също. По-добре иди да седнеш отзад. Щом ускоря, ще почне да друса.
— Знам как да се държа.
— Може, но предпочитам да си отзад при него. Тъкмо ще имаш с кого да си говориш. Аз ще съм прекалено заета.
Спомних си оборудването, което бях видял, струпано в салона. Навигационни биосистеми, развлекателен модул, трансформатори. Кабели и куплунги. Спомних си странното поведение на хлапака, куплунгите по врата му, унилата липса на интерес към околния свят. Не бях обърнал внимание, но сега всичко ми стана ясно.
— Дадено — казах аз. — Винаги е приятно да си побъбриш с някого, нали?
Тя не отговори. Може би вече се бе съсредоточила изцяло в пъстрите радарни изображения на нашия път през Зоната, или пък просто си мислеше за нещо друго. Оставих я и се отправих назад.
Над главата ми турбините нададоха безумен вой.
Глава 23
В Белотревната зона времето постепенно спира.
Най-напред почваш да забелязваш подробностите — сводестата коренова система на гъсталак от цепеши, надничаща над водата като изгнили кости на някакъв удавен гигант; места със странно чиста вода, където белотревът не е благоволил да поникне и можеш да видиш долу бледо изумруденото пясъчно дъно, коварните склонове на тинести наноси, тук-там някой изоставен жътварски каяк отпреди два века, все още непокрит докрай от сакатовия мъх. Но тия гледки са оскъдни и редки, малко по малко очите ти прилепват към необятния плосък хоризонт, а сетне колкото и пъти да ги изтеглиш насила към някоя подробност, имаш чувството, че мощен прилив връща погледа ти обратно.
Седиш и слушаш ритъма на турбините, защото няма какво друго да правиш. Гледаш хоризонта и потъваш в собствените си мисли, защото няма къде другаде да отидеш.
… бързай…
Вярвам ти, Мики. Грижи се за нея, нея, нея, нея…
За нея. Силви със сребристочерната грива. Нейното лице…
Нейното лице, едва забележимо променено от жената, която се е промъкнала да й го открадне. Нейният глас, променен също тъй недоловимо…
Нямам представа дали Силви Ошима ще се завърне и кога точно.
Надя, аз се мъча да ти помогна, по дяволите.
Тя се чуди кой всъщност е тоя шибан Мики Тръпката и дали е здравословно да се намираш около него. Дали ще я скъса от чукане при първа възможност.
Пита се за чий се мъкнеш насам-натам с душите на толкова много мъртви проповедници.
Фериботът. Костеливото, съсредоточено лице на Тодор Мураками. Вятърът отнася струйка дим от лулата.
И за какво е цялата тази история? Мислех, че напоследък се мотаеш с Радул Сегешвар. Носталгия по родния дом и евтина организирана престъпност. Защо пак отиваш на север?
Време е да се върнеш към правия път. Към текущата задача.
Текущата задача. Да, това ще реши всичките ти проблеми, Мики.
Стига си ме наричал така, мамка ти.
И писъци. И зейнали дупки в гръбнака точно под черепа. И тежестта на мозъчни приставки в дланта ми, все още лепкави от съсирена кръв. И празнотата, която никога няма да се запълни.
Сара…
Текущата задача.
Мъча се да ти помогна, по дяволите.
… бързай…
Вярвам ти…
Мъча се, по дяволите…
… бързай…
МЪЧА СЕ…
— Бреговата линия. — Гласът на Сузи Петковска долетя от високоговорителя, лаконичен и твърд като опора, в която да се вкопча. — След петнайсет минути ще сме в Изворград.
Пропъдих мислите и погледнах наляво, където стремително наближаваше Кошутското крайбрежие. То се издигаше като неравна черна линия върху иначе гладкия хоризонт, после сякаш внезапно подскочи и се разпадна на верига ниски хълмове, между които тук-там се мяркаха белите пясъчни дюни отвъд. Това бе гърбът на Вчира, върховете на отдавна потънала планинска верига, превърнати за изминалите милиони години в седемстотин километра блатисти плитчини от едната страна и също толкова километра кристално бял пясък от другата.
Някой ден, каза ми преди почти половин век един кореняк от Изворград, морето ще нахлуе през всички прегради. Ще си пробие път и ще нахлуе в Белотревната зона като победоносна армия, разкъсала вражеската граница след дълги сражения. Ще заличи последните оцелели бастиони и ще съсипе плажа. Някой ден, мой човек, повтори изворчанинът бавно, сякаш за да подчертае думите си, и се усмихна с познатия ми вече фатализъм на сърфист. Някой ден, но не сега. А дотогава просто гледай морето, мой човек. Просто гледай натам, а не зад гърба си, недей да се тревожиш какво крепи на място всичко това.