По нервите ми трепна сигналът на емисарската интуиция.
— Харланова лимузина ли?
— Да бе, нали разбираш. Катерът на Сеичи Харлан. Той е от вътрешния клон на фамилията…
— Какво е станало с катера на Сеичи Харлан?
— Не си ли чул? — Милан примига и се ухили. — Ама ти на кой свят живееш, приятел? От вчера само за туй говорят по мрежата. Сеичи Харлан със синовете си и снахата пътувал за Рила и катерът му потънал в Пролива.
— Как е потънал?
Той сви рамене.
— Още не знаят. Просто избухнал — май отвътре, ако съдя по кадрите, дето ги показаха. Останките потънали за секунди. Още ги търсят.
Имаше да ги търсят. По това време на годината водовъртежът се разпростираше нашироко, а теченията в Пролива бяха убийствено непредсказуеми. Потъващите отломки можеха да изминат километри, преди да стигнат до дъното. Обезобразените тела на Сеичи Харлан и семейството му можеха да намерят вечен покой къде ли не сред разпръснатите островчета и рифове на Милспортския архипелаг. Издирването на приставките щеше да е същински кошмар.
Мислите ми се върнаха към Белотрев Кохеи и замаяното бъбрене на Плекс. Не знам, Так. Наистина не знам. Беше някакво оръжие, нещо от Разселването. Намекваше за нещо биологично, но сам признаваше, че не знае много. Избутали го настрани, защото в играта влезли големите якудзари и поръчителката от Харлановия род, Аюра. Същата Аюра, която имала грижата по разчистване и ограничаване на щетите за Харлановия род.
Още една дребна подробност се намести в ума ми. Драва, обгърната в сняг. Чакам в преддверието на Курумая и разсеяно зяпам новините по глобалната мрежа. Случайна смърт на някаква дребна риба от Харлановия род в пристанищния квартал на Милспорт.
Не беше връзка само по себе си, но емисарската интуиция работи другояче. Просто трупа данни, докато почнеш да виждаш някакви очертания в общата купчина. Докато връзките се оформят сами. Все още не виждах нищо, но отделните фрагменти звънтяха като камбанки под полъха на идваща буря.
И заедно с тях кънтеше настоятелен припев: бързай, бързай, няма време.
Смътно си припомних типичното тукашно ръкостискане, ръкувах се с Милан и бързо поех обратно нагоре по хълма.
Заведението за бръмбари под наем още светеше. Вътре дремеше отегчен служител с телосложение на сърфист. Поразбуди се колкото да разбере, че не съм нито негов събрат по спорт, нито кандидат за такъв, после превключи на автопилот. Маската на скучното трудово всекидневие скри ядрото, което го удържаше във Вчира, топлината на ентусиазма бе грижливо прибрана за по-добри времена, когато ще бъде споделена с истински познавач. Но все пак човекът се оказа кадърен и ми предложи едноместен скоростен бръмбар, боядисан в крещящи цветове. Показа ми и софтуер с улична карта и основни ориентири по Ивицата. Допълнително го помолих за каска и предпазен костюм от пресована полисплав, при което престижът ми окончателно се сгромоляса. Явно, на Вчира Бийч все още доста хора не виждаха разликата между риск и идиотизъм.
Да, май и ти спадаш към тях, Так. Напоследък да си вършил нещо безопасно?
Десет минути по-късно бях навлякъл костюма и потеглях от нос Кем. Лъчът на фара прорязваше прииждащия вечерен мрак.
Пътувах на юг и се ослушвах да чуя тромава мелодия на саксофон.
Не разполагах с много следи, но една бе в моя полза. Познавах Бразил и знаех, че ако някой го търси, той няма да се укрива. Ще излезе насреща, както сърфистът тръгва срещу голяма вълна. Както излиза на бой с банда Харланови лоялисти.
Вдигнех ли повечко шум, нямаше да ми се наложи да го търся.
Сам щеше да ме намери.
Три часа по-късно отбих от шосето към студения синкав блясък на облепените с буболечки анджирски лампи край някаква денонощна закусвалня. Уморено обмислих вечерта и реших, че съм вдигнал достатъчно шум. Запасът ми от евтини кредитни чипове беше напълно изчерпан. Леко ми се виеше свят от твърде много пиене и пушене из цялата Ивица, а кокалчетата на дясната ръка още ме понаболяваха от приключението в една крайбрежна кръчма, където явно не обичаха чужди хора да разпитват за местните легенди.