Под анджирските лампи беше приятно прохладно, а на паркинга групички сърфисти щурееха с лули и бутилки в ръце. Смехът сякаш отекваше от стените на мрака извън осветеното пространство. Някой разправяше с изтънял, развълнуван глас как му се строшила дъската. Една-две по-сериозни групи се бяха събрали около разглобените вътрешности на машини, плачещи за ремонт. Проблясваше светлината на лазерни резачки, над екзотични сплави избухваха зелени или червени искри.
Взех си чаша учудващо добро кафе и пак излязох да гледам сърфистите. На младини в Нова Пеща не бях опознал техните кръгове — гангстерският протокол просто не позволяваше да се занимаваш сериозно със сърф или подводен спорт, а по-късно подводният спорт сам ме намери. Останах му верен завинаги. Нещо в безмълвния свят на дълбините ме привличаше неудържимо. Там долу царуваше необятен, бавен покой, отдих от уличното безумие и собствения ми още по-смахнат личен живот.
Там човек можеше да се погребе.
Допих кафето и пак влязох в закусвалнята. Миризмата на супа разбуди апетита ми. Изведнъж осъзнах, че не съм хапвал нищо, откакто закусих с Джапаридзе на борда на „Хайдушка щерка“. Настаних се на една табуретка и кимнах на същото ококорено наркоманче, от което бях взел кафето.
— Приятно мирише. Какво предлагате?
Той взе от плота очукано дистанционно и го насочи към киберготвача. Над паничките зад стъклото изникнаха холографски етикети. Огледах ги и си избрах блюдо, което е трудно да сготвиш зле.
— Филе от скат в лют сос. Замразено филе, нали?
Онзи врътна очи към тавана.
— Да не би да очакваш прясно? В тая дупка? На такава цена?
— Отдавна не съм идвал.
Но отговорът ми не предизвика реакция върху замаяното му от тетрамет лице. Той само включи киберготвача и пристъпи към стъклата, гледайки сърфистите навън, сякаш виждаше някакви редки и прекрасни морски създания в огромен аквариум.
Бях преполовил паничката, когато вратата зад мен се отвори. Никой не каза нищо, но вече знаех. Оставих паничката и бавно се завъртях на табуретката.
Беше сам.
Лицето по нищо не приличаше на онова, което помнех. Носителят беше по-плещест и не тъй мургав както последния път, с буйна руса, леко прошарена грива и високи скули, издаващи адорасионски модел с немалка доза славянски гени. Но в общи линии, тялото не се различаваше чак толкова много — под широкия гащеризон все още се криеха същите мощни гърди и рамене, същият ръст, същата издължена талия, здрави крака и силни ръце с едри китки. А когато тръгна напред, усетих в походката му все същата небрежна самоувереност.
Разпознах го тъй сигурно, сякаш бе разтворил гащеризона да ми покаже белезите по гърдите си.
— Чух, че си ме търсил — рече спокойно той. — Познавам ли те?
Усмихнах се.
— Здрасти, Джак. Как е Вирджиния напоследък?
Глава 24
— Още не мога да повярвам, че си ти, хлапе.
Тя седеше до мен на склона на дюната и драскаше триъгълници в пясъка между краката си с острие от харпун за гърбуни. Още беше мокра от плуването, водата се стичаше по загорялата кожа на нейния сърфистки носител, а късо подстриганата черна коса стърчеше на остри кичури. Още не бях привикнал с изумително красивото й лице. Беше поне с десет години по-млада, отколкото при последната ни среща. Но пък навярно и тя имаше същия проблем с мен. Гледаше надолу към пясъка и говореше с безизразна физиономия. Говореше колебливо, също както призори, когато ме събуди в стаята за гости и попита дали искам да слезем на плажа. Бе разполагала с цяла нощ, за да превъзмогне изненадата, но все още се озърташе крадешком към мен, сякаш вършеше нещо забранено.
Свих рамене.
— Аз съм лесен за вярване, Вирджиния. Не аз възкръснах. И престани да ме наричаш „хлапе“.
Тя се поусмихна.
— Всички сме възкръсвали по едно или друго време, Так. Рискове на професията, помниш ли?
— Знаеш какво имам предвид.
— Да. — Тя се загледа към плажа, където изгревът все още разливаше мътни кървави лъчи през утринната мъгла. — Добре де, а ти вярваш ли й?
— Че е Квел? — Въздъхнах и загребах шепа пясък. Загледах се как изтича между пръстите и отстрани на дланта ми. — Вярвам, че тя вярва в това.
Вирджиния Видаура раздразнено махна с ръка.
— Срещала съм откачалки, дето се мислят за Конрад Харлан. Не това те попитах.
— Знам какво ме попита, Вирджиния.