— Ако опитат, тя може просто да се оттегли в командните системи. Освен това ще им трябва да е разумна и в пълно съзнание. С болка няма да стигнат доникъде.
Сиера Трес вдигна глава.
— Казваш, че разговаряла с теб?
— Да, така смятам. — Не обърнах внимание на недоверчивите възклицания около масата. — Предполагам, че е успяла да използва демилитското си оборудване, за да се свърже с телефона, по който преди време разговарях с човек от екипа й. Сигурно е останала някаква следа в екипната мрежа. Но сега човекът е мъртъв и няма добра връзка.
Двама от компанията се изхилиха грубо. Единият беше Даниъл. Запечатах другия в паметта си.
Може би Бразил забеляза това. Той размаха ръка за тишина.
— Всички от екипа й са мъртви, така ли?
— Да. Така ми казаха.
— Четирима демилити сред цял лагер техни колеги. — Мери Адо направи гримаса. — Изклани като пилци? Трудно е да се повярва, нали?
— Аз не…
Тя ме прекъсна.
— Че са позволили да се случи, искам да кажа. Онзи… как му беше името? Курумая, нали? Демилит от старата школа оставя харланитите да дойдат и да сторят това под носа му? Ами другите? Много задружен народ, няма що.
— Не — казах безизразно аз. — Не са задружен народ. Демилитаризирането е суров бизнес — който завари, той натовари. Екипите са много сплотени. Но доколкото видях, извън тях няма и капка лоялност. А Курумая е бил принуден да отстъпи пред натиска на властите, оказан след това. Неуловимите на Силви не му бяха любимци. Във всеки случай не дотам, че да наруши йерархията заради тях.
Адо подви устни.
— Чаровна картинка.
— Символ на днешното време — обади се внезапно Бразил. Погледна ме. — Когато смъкнем всички висши стремежи, неизбежно стигаме до страха и алчността. Нали?
Всички млъкнаха. Огледах едно по едно лицата из стаята, опитвайки да преценя чувствата на подкрепа, неприязън и целия спектър между двете. Сиера Трес изразително вдигна вежда, но не каза нищо. Санкция IV, шибаната Санкция IV висеше из въздуха около мен. Всеки би могъл убедително да докаже, че действията ми там са били продиктувани от страх и алчност. Виждах тази мисъл по някои от лицата.
Но пък никой от тях не бе там да види какво стана.
Никой, мамка му.
Бразил се изправи. Огледа лицата около масата, търсейки може би същото, което търсех и аз.
— Помислете си за това. То ще засегне всички ни по един или друг начин. Всеки от вас е тук, защото вярвам, че умеете да си държите езика зад зъбите и защото ако нещо трябва да се направи, вярвам, че ще ми помогнете. Довечера ще имаме нова среща. Тогава ще гласуваме. Както казах, помислете си.
После той взе саксофона от табуретката до прозореца и бавно излезе навън, сякаш в момента си нямаше други грижи.
Две-три секунди по-късно Вирджиния Видаура стана и тръгна след него.
Изобщо не ме погледна.
Глава 25
По-късно Бразил ме намери на плажа.
Излезе с тежка крачка от прибоя, мъкнейки дъската под мишница. Оскъдното му облекло се състоеше от шорти, белези и спрей-ботуши до глезените. Със свободната ръка изцеждаше морската вода от косата си. Приветствено размахах ръка и той дотича в тръс към мястото, където седях на пясъка. Истински подвиг след няколко часа във водата. Когато стигна до мен, почти не се задъхваше.
Изгледах го с присвити очи срещу слънцето.
— Вижда ми се забавно.
— Ще опиташ ли?
Той завъртя дъската и лекичко я наклони към мен. Никой сърфист не би сторил подобно нещо. Не и с дъска, която притежава отдавна. А тази изглеждаше по-стара от носителя му.
Джак Бразил по прякор Душата. Дори и тук, на Вчира, нямаше друг като него.
— Благодаря, ще се въздържа.
Той сви рамене, заби дъската в пясъка и се просна до мен. Разлетяха се капчици.
— Както искаш. Днес има добро вълнение. Не много страшно.
— Сигурно ти е скучно.
Широка усмивка.
— Е, там е уловката, нали?
— Тъй ли?
— Да, тъй. — Той махна с ръка към морето. — Влезеш ли във водата, взимаш от всяка вълна колкото можеш. Изгубиш ли това, по-добре си върви в Нова Пеща. Бягай от Вчира завинаги.
— Има ли много такива?
— Прегорели? Да, има ги. Но да си тръгнеш, е в реда на нещата. За другите ме боли — тия, дето остават.
Хвърли поглед към белезите по гърдите му.