Най-сетне Бразил хвърли върху чинията си последната оглозгана чепка гроздовинки, избърса се със салфетка и ми кимна.
— Разказвай. Аз му описах нещата в най-общи линии, но историята е твоя.
— Аз… — Погледнах през опустошената маса и видях отсреща съвсем друг глад. — Добре. Беше преди доста време. Няколко месеца. Бях в Текитомура. По работа. Влязох в един пристанищен бар, „Токийският гарван“. Тя беше…
Чувствах се странно, разказвайки всичко това. И, откровено казано, откъснат от него. Докато слушах собствения си глас, изведнъж ми стана трудно да повярвам в следата, която бях прокарал от онази нощ на проляна кръв и безумни халюцинации, през завладените от машини пущинаци на Ню Хок, и обратно на юг, бягайки от един възкръснал дух. Донкихотщини в пристанищни кръчми, трескав налудничав секс и двойно бягство по вода в компанията на една тайнствена и ненормална жена с коса от жива стомана, планински битки с късчета от самия мен сред руините на нашето марсианско наследство. Силви имаше право, когато ме кръсти Мики в сянката на крана. Беше си чист сензофилм.
Нищо чудно, че Радул Сегешвар се затрудняваше да приеме постъпките ми. Дори и човекът, който преди две години се обърна за подкрепа към него, би избухнал в недоверчив смях, ако чуеше тази история за объркана вярност и преплетени пътища.
Не, ти не би се разсмял.
Би гледал със студени, далечни очи, почти без да слушаш, унесен в мисли за нещо друго. За следващото убийство на проповедници от Новото откровение, за кръв по острието на тебитския нож, за една яма с отвесни стени в Белотревната зона и за един пронизителен писък, който не спира и не спира…
Би свил рамене, без да се интересуваш вярна ли е тази история или не, защото си доволен от онова, което имаш.
Но Кои попиваше всичко, без да изрече нито дума. Когато млъквах и го поглеждах, той не задаваше въпроси. Чакаше търпеливо, а веднъж, когато му се стори, че мълча твърде дълго, ми направи лекичък жест да продължа.
Накрая поседя мълчаливо, после кимна замислено.
— Казваш, че те наричала с разни имена, когато се върнала за пръв път?
— Да. — Емисарската памет ги измъкна от дълбините, изпълнени с незначителни спомени. — Одисей. Огава. Мислеше ме за свой войник от батальон Тецу. Част от Черните бригади.
— Тъй. — Той извърна глава с непроницаемо лице. После добави с мек глас: — Благодаря, Ковач-сан.
Тишина. Двамата с Бразил се спогледахме. Той се изкашля.
— Това зле ли е?
Кои въздъхна тихо, сякаш от болка.
— Не ни помага. — Той пак ни погледна и се усмихна печално. — Аз бях в Черните бригади. Батальон Тецу не беше част от тях, а отделен фронт.
Бразил сви рамене.
— Може да се е объркала.
— Да, може би.
Но очите на Кои си оставаха все тъй печални.
— А имената? — попитах аз. — Познати ли са ти?
Той поклати глава.
— Името Огава се среща на север сравнително често, но не помня да съм познавал човек с това име. Трудно е да бъда сигурен след толкова много години, но не ми звучи познато. А Одисей… — Старецът сви рамене. — Една учителка по кендо носи това име, но не вярвам да има квелистко минало.
Поседяхме мълчаливо. Накрая Бразил въздъхна.
— Ах, мамка му.
Кой знае защо, раздразнението му ободри Кои. Той пак се усмихна, този път с весел проблясък в очите.
— Изглеждаш обезсърчен, приятелю.
— Така си е. Нали разбираш, наистина си мислех, че може да е това. Мислех си, че наистина ще го направим.
Кои се зае да прибира чиниите върху лавицата зад рамото си. Движенията му бяха плавни и икономични.
— Знаете ли какъв ден идва след седмица? — попита спокойно той.
Ние примигахме насреща му.
— Не? Какъв пропуск. Колко лесно ни заслепяват собствените ни грижи, а? Колко лесно се откъсваме от широката схема на обществения живот. — Той се приведе напред да вземе по-далечните чинии и аз му ги подадох. — Благодаря. Идната седмица, по-точно в края на идната седмица, е рожденият ден на Конрад Харлан. В Милспорт празнуването ще е задължително. Фойерверки и веселие до припадък. Хаосът на празнуващите тълпи.
Бразил схвана преди мен. Лицето му грейна.