И той е някъде там.
Я стига, няма начин да бъдеш сигурен в…
Той е някъде там като антитяло, идеално приспособено за борба срещу натрапника, когото търси, за когото кротко разпитва из потока на градския живот, подкупва, заплашва, притиска, пречупва и върши всички други неща, които и двамата с него сме изучили тъй добре. И докато го върши, диша с пълни гърди, живее за собствената си мрачна радост като някакъв преобърнат наопаки вариант на житейската философия на Джак Бразил по прякор Душата.
В паметта ми изплуваха думите на Плекс.
В него кипи енергия, сякаш няма търпение да приключи и да се захване с нещо ново. Самоуверен е, не се плаши от нищо, не признава проблеми. На всичко се присмива…
Замислих се за връзките си през последната година, за хората, които можеха да попаднат под удар.
Тодор Мураками, ако все още се мотаеше наоколо без конкретна задача. Дали моят млад двойник го познаваше? С Мураками постъпихме в Корпуса почти по едно и също време, но отначало почти не се познавахме — чак до Земята на Нкрума и Иненин. Дали онзи Ковач щеше да се досети за връзката ни? Дали би успял да спечели в една игра срещу Мураками? И което е по-съществено, дали Аюра би допуснала своето двойно заредено творение да припари до действащ емисар. Би ли посмяла?
Вероятно не. А Мураками имаше зад гърба си целия Корпус и знаеше как да се пази.
Иса.
Ах, мамка му!
Петнайсетгодишната Иса, носеща образа на корава светска жена като модно яке от кожа на блатна пантера върху истинската си същност — крехко, добре възпитано хлапе, израснало сред останките от средната класа на Милспорт. Надарена с ум като бръснач и също тъй крехка. Като измислено копие на малката Мито, точно преди да постъпя в Емисарския корпус. Ако онзи откриеше Иса…
Спокойно, следите ти са прикрити. Тя те е виждала само в Текитомура. И да хванат Иса, няма да разберат нищо.
Но…
Само толкова отделих за съчувствието — колкото трае един удар на сърцето. И усещането за това се надигна в мен като хладна погнуса.
Но той ще я премаже, ако му се изпречи на пътя. Ще мине през нея като ангелски огън.
Дали? Щом тя ти напомня за Мито, навярно и с него ще бъде същото, нали? Сестричката е една и за двама ви. Това няма ли да го спре?
Няма ли?
Надникнах в мътилката от спомени за работата си в Корпуса… и не знаех какво да отговоря.
— Ковач!
Гласът долетя от небето. Примигах и откъснах поглед от моделираните улици на Милспорт. Над главите ни Бразил висеше във въздуха на виртуалното пространство, облечен с оранжеви плажни шорти и частично закрит от въображаем облак. С това телосложение и дългата коса, развяна от стратосферните ветрове, приличаше на някакво пакостливо второразрядно божество. Махнах му с ръка.
— Джак, трябва да дойдеш и да погледнеш северното направление. Не ми се вярва да…
— Няма време за това, Так. Трябва да излезеш. Веднага.
Усетих, че гърдите ми се стягат.
— Какво има?
— Компания — отвърна загадъчно той и изчезна сред бял проблясък.
Офисите на „Дзуринда Туджман Склеп, морски архитекти и инженери по хидродинамика“ се намираха в северната част на Изворград, където Ивицата почваше да се прелива в курортни комплекси и плажове с безопасен прибой. При нормални обстоятелства хората на Бразил за нищо на света не биха стъпили там, но сега успяваха доста умело да се слеят с туристическите тълпи. Само човек, търсещ съзнателно типичните признаци на сърфист, би ги забелязал под просташката шарения на плажните облекла, които използваха за маскировка. В трезвото обкръжение на звукоизолираната заседателна зала, десет етажа над крайбрежния булевард, те изглеждаха като първоначален пристъп на някаква екзотична антикорпоративна инфекция.
— Свещеник ли, мамка му? Някакъв си скапан свещеник?
— Боя се, че да — каза Сиера Трес. — Очевидно сам, което, доколкото знам, не е обичайно за Новото откровение.
— Освен ако са заимствали трикове от шарийските мъченически бригади — мрачно уточни Вирджиния Видаура. — Свещени солови акции за премахване на неверници. Какви си ги вършил, Так?
— Лично е — смънках аз.
— Че кога не е било лично? — Видаура направи гримаса и огледа другите от компанията. Бразил сви рамене, а Трес както винаги се въздържа от емоции. Но Адо и Кои изглеждаха напрегнати и сърдити. — Так, мисля, че имаме правото да знаем какво става. Това може да застраши всичко, над което работим.