— Май усещам какво ще последва.
— Да. Срещу заплащане той взима приставките, които му нося, и зарежда техните собственици в някои от най-борбените си пантери. Изчакваме ги да свикнат с идеята, после ги пращаме в по-долнопробните ями да видим какво ще стане. Този приятел изкарва добри пари от схватки, за които се знае, че в пантерите има заредени хора; доколкото разбирам, в тамошните кръгове се е заформила цяла субкултура около тази идея. — Разклатих контейнерчето с кафе и огледах утайката на дъното. — Предполагам, че вече са се побъркали. Едва ли е много забавно да си затворен в ума на нещо толкова чуждо, камо ли пък когато се биеш с нокти и зъби за живота си в кална яма. Не вярвам да се е съхранило много от човешкото им съзнание.
Видаура сведе очи към скута си.
— Това ли си казваш?
— Не, това е само теория. — Свих рамене. — Може и да греша. Може да им е останало малко човешко съзнание. Или много. Може би в мигове на прояснение си мислят, че са попаднали в ада. И едното ме задоволява, и другото.
— Как финансираш това? — прошепна тя.
Нейде дълбоко в себе си открих широка, предизвикателна усмивка и я надянах като маска.
— Е, противно на разпространеното убеждение, част от събитията на Санкция IV бяха много изгодни за мен. Не ми липсват пари.
Тя вдигна глава и лицето й се обтегна, предвещавайки гняв.
— Спечелил си пари от Санкция IV?
— Заслужих си ги — тихо казах аз.
Тя овладя гнева и лицето й поомекна. Но гласът й все още беше напрегнат.
— И ще ти стигнат ли средствата?
— За какво?
— Ами… — Тя се навъси. — За тая вендета. Ти преследваш проповедниците от селото, но…
— Не, това го свърших миналата година. Бързо стана, не бяха чак толкова много. В момента преследвам ония, които са били във Висшия църковен съвет по време на нейното убийство. Авторите на правилата, които я убиха. Това гълта повече време, те са мнозина и стоят нависоко. Имат по-добра охрана.
— Но не възнамеряваш да спреш с тях?
Поклатих глава.
— Изобщо не възнамерявам да спра, Вирджиния. Те не могат да ми я върнат, нали? Тогава защо да спирам?
Глава 27
Не знам какво разказа Вирджиния на останалите, когато се върнахме в ускорената виртуалност. Аз останах долу при картата, докато другите се оттеглиха в хотелския сектор, който сам не зная защо възприемах като „горе“. Нямам представа какво им е казала, а и не ме вълнува. Изпитвах по-скоро облекчение, че най-сетне съм споделил с някого.
Че не съм сам.
Разбира се, хора като Иса и Плекс знаеха това-онова, а Радул Сегешвар още повече. Но за всички останали Новото откровение от самото начало криеше онова, което вършех с проповедниците. Не искаха лоша реклама или намеса на неверници, например Първите фамилии. Смъртните случаи се представяха за злополуки — обири на манастири или улични грабежи с нещастен край. Междувременно бях чул от Иса, че Църковният съвет е наел частни агенти да ме издирят. Новото откровение имаше и военно крило, но, явно, не му се доверяваше много-много, защото бе предпочело да използва наемни убийци от Милспорт. Една нощ в някакво малко градче на Шафрановия архипелаг бях оставил един от тях да се приближи, за да проверя калибъра на наемниците. Не ме впечатли особено.
Не знам какво сподели Вирджиния Видаура с останалите сърфисти, но присъствието на свещеника на нос Кем говореше недвусмислено, че след нападението срещу Рилските зъбери не можем да се завърнем на Ивицата. Щом Новото откровение бе успяло да ме проследи дотам, значи щяха да успеят и другите.
Вчира Бийч отпадаше като убежище.
Мери Адо изрази на глас всеобщото чувство.
— Ти се издъни, ти домъкна при нас личните си истории. Ти трябва да намериш решение.
И аз го намерих.
Основно емисарско умение — да работиш с подръчните инструменти. Огледах непосредственото си обкръжение, потърсих върху какво мога да повлияя и го открих незабавно. Личните истории ни бяха набутали в блатото, пак те щяха да ни измъкнат, да не говорим, че покрай това щяха да разрешат някои мои чисто лични проблеми. Иронията се ухили насреща ми.
Не всички го приеха толкова весело. Особено Адо.
— Да се доверим на скапаните хайдуци? — в гласа й се криеше аристократично милспортско презрение. — Не, благодаря.