Обърнах се надясно и тръгнах по брега към купчината дърва. Хората ми кимаха, някои дори се усмихваха. За моя изненада Даниъл, който седеше на пясъка с неколцина непознати, вдигна глава и протегна към мен манерка с някакво питие. Би било невъзпитано да откажа. Гаврътнах манерката и се разкашлях от острия вкус на водка, най-вероятно домашна.
— Силничка е — отбелязах дрезгаво аз и върнах манерката.
— Да, друга такава няма да намериш по тукашните места. — Той замаяно размаха ръка. — Сядай да пийнем. Това е Андреа, най-добрата ми приятелка. Този е Хиро. Внимавай, по-стар е, отколкото изглежда. Бил е на Вчира още преди да се родя. А това е Магда. Кучка си пада, но не е лоша, като я опознаеш.
Магда добродушно го перна по тила и му отне манерката. Поради липса на друга идея седнах на пясъка между тях. Андреа се приведе напред и понечи да стисне ръката ми.
— Просто искам да ти го кажа — прошепна тя на аманглийски с милспортски акцент. — Благодаря ти за всичко, което стори за нас. Без теб никога нямаше да узнаем, че още е жива.
Даниъл кимна. Водката придаде на жеста му подчертана тържественост.
— Точно така, Ковач-сан. Не се държах добре, когато пристигнахте. Откровено признавам, мислех, че ни будалкате. Че го правите с някаква тайна цел, нали разбирате. Но сега, мамка му, Кои е с нас и набираме скорост, мой човек. Ще преобърнем шибаната планета с главата надолу.
Наоколо замърмориха одобрително. Малко по-одобрително, отколкото бих желал.
— Пред тая история Разселването ще изглежда като кръчмарска свада — каза Хиро.
Пак докопах манерката и отпих. От втория път не ми се видя толкова зле. Може би езикът ми беше претръпнал.
— Как изглежда тя? — попита Андреа.
— Ами… — В ума ми изплува образът на жената, която се смяташе за Надя Макита. Лице, изкривено от тръпките на оргазма. При тази мисъл коктейлът от хормони в кръвта ми се разбушува. — Тя е… Различна. Трудно е да се обясни.
Андреа кимна с блажена усмивка.
— Ти си такъв щастливец. Че си я срещнал, искам да кажа. Че си разговарял с нея.
— И ти ще имаш възможност, Анди. — Даниъл леко заваляше думите. — Щом я измъкнем от лапите на ония мръсници.
Наоколо се надигнаха нестройни възторжени възгласи. Някой палеше огъня.
Хиро кимна свирепо.
— Да. Идва Видовден и за Харланитите. За цялата сган от Първите семейства. Чака ги Истинска смърт.
— Толкова ще е хубаво — каза Андреа, докато гледахме как се разгарят пламъците. — Най-сетне някой отново да знае какво да направим.
Част четвърта
Ето кое е важното
Едно трябва да бъде разбрано: Революцията иска Жертви.
Глава 28
На североизток от Кошут, покрай извивката на света, сред океана Нуримоно, лежи като строшена чиния Милспортският архипелаг. Преди милиони години там е имало огромна вулканична система със стотици километри диаметър и нейното наследство все още си личи в странно извитите външни очертания на периферните острови. Отдавна са изгаснали огньовете, подклаждали някога тия изригвания, но след тях е останал назъбен планински пейзаж, чиито върхове за наше щастие продължили да стърчат над придошлия потоп. За разлика от другите архипелази на Харлановия свят, вулканичната пепел е обогатила почвата и по-голямата част от тамошната суша е гъсто покрита с местна растителност. По-късно дошли марсианците и добавили свои колониални растения. Още по-късно дошли хората и сторили същото.
В центъра на архипелага се издига самият Милспорт с цялото си вечбетонно и стъклено великолепие. Градът представлява същинско буйство на архитектурата, всеки достъпен зъбер и склон е осеян с кули, настъпващи над водата върху платформи и мостове с километрична дължина. През различни епохи от последните четиристотин години градовете на Кошут и Ню Хокайдо са придобивали значителни размери и великолепие, но нищо на планетата не може да се сравни с тази бляскава столица. Дом на над двайсет милиона души, врата към единствените зони за космически стартове, които допуска орбиталната мрежа, център на държавното управление, корпоративната мощ и културата — просто усещаш как Милспорт те засмуква като водовъртеж, където и на планетата да си застанал.