— Вината не беше твоя, Ник.
Усмивката изчезна.
— Тук, вътре, изучавам единственото, което все още ме плаши. Самия себе си. И при това не вредя на никого.
— Но и не помагаш на никого — изтъкнах аз.
— Да. Елементарно правило. — Той се озърна към мен. — И ти ли си революционер? Някой от правоверните неоквелисти?
— Не съвсем.
— Но не изпитваш топли чувства към Отрицанието.
Свих рамене.
— Безобидно е. Както сам казваш. Никой не е длъжен да играе, щом не му се иска. Но ти приемаш за даденост, че всички ние ще осигуряваме необходимата инфраструктура за твоя начин на живот. Според мен това е основната грешка на Отрицанието.
За тия думи бях възнаграден с нова усмивка.
— Да, това е един вид изпитание на вярата за мнозина от нас. Естествено, в крайна сметка вярваме, че рано или късно човечеството ще ни последва във виртуалната среда. Ние просто подготвяме пътя. Проучваме пътеката, би могло да се каже.
— Да — отсече Бразил. — А междувременно външният свят се разпада около нас.
— Той се разпада открай време, Джак. Наистина ли си мислиш, че онова, което вършех навън, дребните кражби и предизвикателства… наистина ли си мислиш, че е променило нещо?
Бразил изведнъж взе решение.
— Тръгваме срещу Рила. Ето, така ще променим нещо. Още сега.
Аз се изкашлях.
— С твоя помощ.
— А.
— Да, трябва ни маршрутът, Ник. — Бразил стана, отдалечи се в единия ъгъл на дворчето и повиши глас, сякаш сега, след като тайната бе разкрита, искаше дори тонът на разговора да отразява неговата решителност. — Склонен ли си да ни го дадеш? Заради старата дружба.
Нацуме стана и ме огледа изпитателно.
— Изкачвал ли си се някога по морски скали?
— Не съвсем. Но сегашният ми носител може да го направи.
За момент той се вгледа в очите ми, сякаш някакъв процесор вътре в него беше зациклил над отговора ми. После внезапно избухна в див смях, който нямаше нищо общо с човека пред нас.
— Значи сегашният ти носител може? — Смехът постепенно стихна и очите му станаха убийствено сериозни. — Ще ти трябва нещо повече. Знаеш ли, че върху третия зъбер на Рила гнездят колонии крилодери? Днес сигурно са повече, отколкото по мое време. Знаеш ли, че долу в основата на стените има надвиснал корниз от всички страни и само Буда знае колко модернизирана охранителна техника са вградили, откакто се изкачих там. Знаеш ли, че теченията в подножието на Рила ще отмъкнат размазаното ти тяло поне до средата на Пролива, преди да те изхвърлят някъде?
Свих рамене.
— Е, ако падна, поне няма да ме приберат за разпит.
Нацуме се озърна към Бразил.
— На колко години е тоя?
— Остави го, Ник. Той носи модел на „Ейшундо“ и казва, че го намерил, докато бродел из Ню Хокайдо и си изкарвал хляба с избиване на миминти. Знаеш какво е миминт, нали?
— Да. — Нацуме продължаваше да ме гледа. — И тук чухме новината за Мечек.
— Отдавна не е новина, Ник — злорадо подхвърли Бразил.
— Наистина ли носиш „Ейшундо“?
Кимнах.
— Знаеш ли колко струва?
— Да, споменаха ми на два-три пъти.
Бразил нетърпеливо пристъпи от крак на крак върху плочника.
— Слушай, Ник, ще ни дадеш ли маршрута или не? Или просто се боиш, че ще ти бием рекорда?
— Ще си докарате Истинска смърт и двамата. Защо да ви помагам в това?
— Хей, Ник, забрави ли, че си се отрекъл от плътта и света? Защо да те вълнува как ще свършим в реалния свят?
— Вълнува ме, мамка му, защото и двамата сте се побъркали, Джак.
Бразил се ухили, може би на ругатнята, която най-сетне бе успял да изтръгне от бившия си герой.
— Да, но поне все още сме в играта. И знаеш, че така или иначе ще го сторим. С твоя помощ или без нея. Затова…
— Добре. — Нацуме вдигна ръце. — Да, ще го имате. Веднага. Дори ще ви опиша подробно всяка крачка. Не че ще ви помогне. Добре, вървете. Вървете и умрете на Рилските зъбери. Може би това ще е достатъчно реално за теб.
Бразил сви рамене и пак се ухили.