— Моля, незабавно отведете гостите си към изхода. Ние ще се справим с това.
Златните нишки докоснаха разкъсаната фигура и тя отстъпи. Писъкът стана нестроен, изтъня и се засили, пронизвайки болезнено тъпанчетата ми. Нацуме се завъртя към нас и изкрещя през шумотевицата:
— Чухте ги. Нищо не можете да сторите. Махайте се оттук.
— Да, и как да го направим? — отвърнах аз също с вик.
— Върнете се при…
Думите му заглъхнаха, сякаш някой бе завъртял копчето за звука. Над главата му нещо проби широка дупка в свода на коридора. Посипаха се каменни блокове, пазителите се стрелнаха из въздуха и размахаха златните светлини, които унищожаваха парчетата, преди да стигнат до нас. Двама платиха за това със съществуването си, защото черният нашественик използва невниманието им, изхвърли напред нови дебели пипала и ги разкъса. Видях как умират и от телата им изтича бледа златиста светлина. През дупката в свода…
— Ах, мамка му!
Нова човекоподобна фигура, двойно по-голяма от първата, протягаше ръце, по които от всяка става израстваха грамадни лепкави нокти. Чудовището провря надолу обезобразената си глава и ни се ухили зловещо. Грамадни черни капки се ронеха като лиги от разкъсаната уста, разливаха се по пода и го разяждаха като киселина, оставяйки кръгове от сребриста пяна. Една пръска улучи бузата ми и прогори кожата. Продраните писъци се засилиха.
— През водопада — изрева Нацуме в ухото ми. — Хвърлете се в него. Бягайте.
После вторият нашественик стовари крак върху свода и целият таван рухна навътре. Сграбчих Бразил, който гледаше нагоре с нямо страхопочитание, и го повлякох към открехнатата врата. Видях нова вълна пазители да излита от останалите гоблени, но половината бяха сграбчени и разкъсани от съществото на покрива още преди да се оформят докрай. Светещата им кръв се посипа като дъжд. Музикални ноти кънтяха из коридора и се разпадаха в дисхармония. Черните твари размахваха пипала наоколо.
С още няколко дребни изгаряния се добрахме до вратата и аз изтласках Бразил навън. Обърнах се за момент и веднага съжалих. Видях как едно възлесто черно пипало докосна Нацуме и някак дочух писъка му през всеобщата врява. За част от секундата гласът беше човешки, сетне изтъня, сякаш нетърпеливи пръсти врътнаха контрола на звука и Нацуме някак започна да се откъсва от собствената си плътност, да се топи, мятайки се като риба, сплескана между две стъкла, а писъците му кънтяха в зловещо съзвучие с бесния рев на двамата нападатели.
Изскочих навън.
Втурнахме се към водопада. Хвърлих още един поглед през рамо и зърнах цялата странична стена на манастира зад нас да се разпада, докато нашествениците продължаваха да растат, размахвайки пипала срещу струпаните наоколо бранители. Небето над нас притъмняваше като пред буря, а въздухът изведнъж стана мразовит. Из тревата от двете страни на пътеката се разнесе неописуемо съскане, напомнящо за пороен дъжд или изтичащ газ под налягане. Докато се спускахме тичешком по лъкатушната пътека край водопада, видях по водата бясно да пробягват преплетени концентрични кръгове, а когато достигнахме каменната платформа зад водните струи, те изведнъж секнаха, разкриха за момент голи скали и открито небе, после отново потекоха.
Срещнах погледа на Бразил. Не изглеждаше по-щастлив от мен.
— Скачай пръв — казах аз.
— Не, нищо ми няма. Ти…
Откъм пътеката долетя остър, пресеклив вой. Блъснах Бразил и докато той потъваше в тътнещата водна завеса, скочих след него. Усетих как водата облива ръцете и раменете ми, преметнах се и…
… подскочих върху протъркания диван.
Бяхме излезли по аварийната процедура. Една-две секунди все още се чувствах мокър от водопада, можех да се закълна, че дрехите ми са подгизнали, а косата ми лепне по челото. Вдъхнах влажния въздух, сетне си възвърнах усещането за реалния свят. Бях сух. Бях в безопасност. Смъквах хипнофоните и електродите, изправях се от дивана, оглеждах се наоколо, а сърцето ми със закъснение ускоряваше пулса, докато тялото реагираше на сигналите от съзнанието и чак сега вливаше адреналин в кръвта.
В другия край на залата Бразил вече стоеше прав и разговаряше с навъсената Сиера Трес, която някак бе успяла да си вземе бластера и моята рапсодия. Наоколо дрезгаво виеха аварийни сирени, неизползвани от десетилетия. Лампите примигваха колебливо. На половината път през залата едва не се сблъсках с дежурната монахиня, идваща откъм таблото, по което бясно мигаха пъстри лампички. Когато ме изгледа, дори и зле изработеното лице на синтетичния носител изрази съвсем недвусмислено целия й потрес и гняв.