В предния салон ние с Бразил разопаковахме оборудването. Маскировъчни леководолазни костюми, доставени от Сиера Трес и нейните познати хайдуци, оръжия от стотиците лични арсенали на Вчира Бийч. Специално разработеният от Иса за акцията софтуер беше вграден в общите процесори на костюмите заедно с най-модерна система за кодирана радиовръзка, която тя бе откраднала направо от фабриката днес следобед. Никой нямаше да я потърси в близките два дни, също като собствениците на „Островитянин“.
Стояхме и гледахме натрупаното оборудване, блестящата чернота на изключените костюми, нащърбените и изподраскани оръжия. На пода от огледално дърво едва имаше място за всичко.
— Също както в доброто старо време, а?
Бразил сви рамене.
— Няма стара вълна, Так. Всяка вълна е нова. Да гледаш назад е най-голямата грешка на тоя свят.
Сара.
— Спести ми шибаната си плажна философия, Джак.
Оставих го в салона и минах отзад да видя как се справят Иса и Сиера Трес. Усетих го как ме проследи с поглед, а бледата сянка на раздразнението ме съпроводи по коридора и нагоре по трите стъпала към закрития мостик.
— Здрасти, скъпи — подметна Иса, щом ме видя.
— Престани.
— Както речеш. — Тя се ухили нагло и хвърли поглед към Сиера Трес, която се облягаше на страничната стена. — Преди малко май не те дразнеше толкова.
— Преди малко беше… — Махнах с ръка и се отказах да споря. — Костюмите са готови. Някакви вести от другите?
— Всички са на линия, гледай. Зелени светлини по цялото табло. Засега друго не ни и трябва. Почнат ли да ни търсят, значи сме се издънили. Повярвай ми, засега липсата на новини е добра новина.
Завъртях се неловко в тясната кабина.
— Безопасно ли е да се кача на палубата?
— Да, разбира се. Корабът е чудесен, има генератори на защитни полета по перилата. Включила съм ги на частично замъгляване откъм външната страна. Ако наоколо има любопитковци като оная твоя приятелка, ще видят в обектива само неясно петно.
— Добре.
Излязох от мостика, отидох до кърмата и се качих на средната, после на горната палуба. Толкова далече на север вълнението в Пролива беше съвсем слабо и тримаранът почти не се люшкаше. Минах отпред до откритото кормило, седнах в едно от креслата и извадих нова пура „Еркесеш“. Долу имаше цяла кутия с овлажнител, тъй че собствениците сигурно можеха да се лишат от няколко бройки. Революционна политика — всички трябва да правим жертви. Около мен яхтата тихичко скърцаше. Небето бе притъмняло, но Дайкоку висеше ниско над Тадаймако и обливаше морето в синкаво сияние. Ходовите светлини на другите кораби стояха неподвижно, навигаторските програми грижливо ги бяха разделили на безопасни дистанции. Над водата глухо долитаха басови ноти откъм трептящите брегови светлини на Ню Канагава и Данчи. Празненството беше в разгара си.
На юг Рила се извисяваше над морето и от това разстояние изглеждаше стройна като хладно оръжие — мрачно, криво острие, обгърнато в мрак, нарушаван само от светлинките на цитаделата над върха.
Гледах и пушех мълчаливо.
Той е там горе.
Или някъде из града да те търси.
Не, там е. Поне в това бъди реалист.
Добре де, там е. Тя също. И Аюра е там, ако искаш да знаеш, и стотина-двеста от най-отбраните членове на Харлановия род. За тия неща ще мислиш, когато се добереш до върха.
Под лунната светлина покрай нас мина пиротехнически шлеп, бързащ да заеме позиция за изстрелване по-навътре в Пролива. Задната палуба беше отрупана с купища пакети, мрежи и бутилки хелий. По парапетите покрай предната настройка се бяха струпали силуети, които размахваха ръце и изстрелваха в нощта сигнални ракети. Докато се разминавахме, оттам долетя пресеклив вой на сирена, изпълняваща грубо подобие на Харлановия химн.
Честит рожден ден, мръснико.
— Ковач?
Беше Сиера Трес. Не бях усетил кога се е приближила, което говореше много или за нейните умения да се промъква, или за моята липса на съсредоточеност. Надявах се да е първото.