— Добре ли си?
Позамислих се.
— Не ти ли изглеждам добре?
Тя отвърна с лаконичен жест и седна на съседното кресло. Дълго време мълча и ме гледа.
— Е, какво става с хлапето? — попита накрая Сиера. — Копнеж по отдавна загубената младост, а?
— Не. — Врътнах палец на юг. — Скапаната ми, отдавна загубена младост е нейде там и се мъчи да ме убие. С Иса не става нищо. Не съм някакъв шибан педофил.
Ново дълго мълчание. Пиротехническият шлеп се отдалечи в сумрака. Разговорите с Трес винаги бяха толкова мудни. При други обстоятелства това би ме подразнило, но сега, в покоя преди полунощ, ми се стори удивително освежаващо.
— Според теб откога са пуснали онзи вирус подир Нацуме?
Свих рамене.
— Трудно е да се каже. Питаш дали е било дългосрочно следене, или капан, заложен специално за нас?
— Да, ако предпочиташ.
Тръснах пепелта и се загледах в огънчето на пурата.
— Нацуме е легенда. Вярно, полузабравена, но аз го помня. Значи го помни и моят двойник, нает от Харланитите. Той вероятно вече знае, че съм разпитвал из Текитомура и съм разбрал, че държат Силви в Рила. Знае и какво ще направя, щом имам тази информация. За другото трябва само мъничко емисарска интуиция. Ако е надушил — да, тогава може би е заръчал да пуснат вирусни псета подир Нацуме в очакване да се покажа. С възможностите, които има в момента, не би било трудно да се съставят две фиктивни личности с фалшиви препоръки от някой друг манастир на Отрицателите.
Смукнах пурата, вдъхнах дълбоко лютивия дим и пак го издишах.
— Но пък, от друга страна, може Харлановият род да следи Нацуме много отдавна. Те не си падат по прошката, а онова негово изкачване ги направи за смях, макар че си беше просто една квелскаутска лудория.
Сиера мълчеше и гледаше напред.
— В крайна сметка изводът е един и същ — каза тя.
— Да, така е. Знаят, че идваме. — Странно, като го казах на глас, неволно се усмихнах. — Не знаят точно къде и как, но ни очакват.
Загледахме се в корабите наоколо. Изпуших пурата докрай. Сиера Трес седеше мълчалива и неподвижна.
— Предполагам, че на Санкция IV е било трудно — каза по някое време тя.
— Правилно предполагаш.
Този път не й отстъпих в играта на мълчание. Метнах угарката зад борда и извадих от джоба си още две пури. Предложих й едната, но тя поклати глава.
— Адо те упреква — каза Сиера. — И някои други. Но не и Бразил, струва ми се. Той май те харесва. Винаги те е харесвал.
— Е, аз съм симпатяга.
По устните й трепна усмивка.
— Така изглежда.
— Това пък какво означава?
Тя се загледа над предната палуба на тримарана. Усмивката бе изчезнала, заменена от обичайното й котешко спокойствие.
— Видях те, Ковач.
— Къде си ме видяла?
— Видях те с Видаура.
Думите увиснаха между нас. Засмуках яростно пурата и се укрих зад димна завеса.
— И хареса ли ти видяното?
— Не бях в стаята. Но ви видях да влизате. Според мен не отивахте на работна закуска.
— Да. — Споменът за виртуалното тяло на Вирджиния, притиснато до моето, разбуди тръпка в долния край на корема ми. — Не беше работна закуска.
Ново мълчание. Приглушени басови ноти откъм светлинките в южния край на Канагава. Мариканон пълзеше нагоре да догони Дайкоку в североизточното небе. Докато плавахме бавно на юг, чувах тънкото, почти ултразвуково свистене на далечния водовъртеж.
— Бразил знае ли? — попитах аз.
Сега бе неин ред да вдигне рамене.
— Нямам представа. Ти каза ли му?
— Не.
— А тя?
И пак мълчание. Спомних си гърления смях на Вирджиния и острите шрапнели на трите изречения, с които тя прогони моите опасения и отвори шлюзовете.
Джак не се впечатлява от тия неща. Та това дори не е реално, Так. А той така или иначе няма да разбере.
Бях свикнал да й вярвам безпрекословно сред бомбени взривове и бластерен огън на седемнайсет различни свята, но тук нещо не ми звучеше логично. Също като всички нас, Вирджиния Видаура бе свикнала с виртуалната среда. Да твърди, че е нереална, приличаше на увъртане.
Мамка му, беше си много реално, докато го правехме.
Да, но когато свърши, ти беше все тъй набъбнал от хормони и сперма, както в началото. Не беше по-реално от ония неща, дето си ги фантазираше за нея като зелен новобранец.