Трес изплува на няколко метра от мен. Вдигна ръка в знак, че ме е забелязала. Огледах се за Бразил.
— Джак?
Леко треперещият му глас се раздаде в слушалките.
— Под теб съм. Студеничко, а?
— Казвах ти да зарежеш самоинфекцията. Иса, чуваш ли ни?
— А ти как мислиш?
— Добре тогава. Нали знаеш какво да правиш?
Чух как въздъхна.
— Да, татенце. Да поддържам позиция, да държа канала отворен. Да ви предавам всичко, което получа от другите. Да не разговарям с непознати мъже.
— Много си схватлива.
Предпазливо вдигнах ръка и видях, че маскировъчните системи са задействали рефракционния слой на костюма. По-близо до дъното стандартният хамелеохром щеше да се включи и да ме слее с тамошните цветове, но на повърхността рефракцията ме превръщаше в призрак, тръпка по сенчестите води, игра на светлината.
Това донякъде ме успокои.
— Добре. — Поех си дъх по-дълбоко, отколкото трябваше. — Да действаме.
Ориентирах се по светлините в южния край на Ню Канагава и двайсет километра по-нататък различих черните зъбери на Рила. После отново потънах в морето, лениво се преобърнах и заплувах.
Бразил бе отдалечил яхтата на юг от водните пътища, доколкото можеше, без да предизвикаме подозрение, но все пак се намирахме доста далече от Зъберите. При нормални обстоятелства плуването дотам би изисквало поне два часа тежък труд. Теченията, засмуквани от водовъртежа в южна посока през Пролива, помагаха донякъде, но само модифицираните плавателни системи правеха подводния вариант възможен. Охранителната електроника на целия архипелаг беше заслепена и оглушена от орбиталната буря, тъй че никой не би могъл да засече индивидуален антигравитационен двигател под водата. А чрез внимателна промяна на вектора същата енергия, която ни поддържаше под повърхността, щеше да ни тласне на юг с максимална скорост.
Като морски призраци от легендите за дъщерята на Ебису ние се плъзгахме през мрачната вода на една ръка разстояние един от друг, а по морската повърхност над нас неуморно танцуваха безмълвните отблясъци на ангелския огън. Край ухото ми тихичко щракаше и бълбукаше апаратурата, която извличаше чрез електролиза кислород направо от водата, смесваше го с хелий от бутилката под свръхналягане, сетне търпеливо поемаше издишания въздух и го разбиваше на мехурчета, не по-едри от зрънца хайвер. В далечината глухо ревеше водовъртежът.
Мир и покой.
Да, дотук беше лесното.
От проблясъците и мрака изплува спомен. Нощно гмуркане край рифа Хирата с момиче от заможните квартали на Нова Пеща. Една вечер тя нахълта в кръчмата на Ватанабе заедно със Сегешвар и още неколцина от Рифовите бойци. Не беше рядкост подобни лъскави момиченца да се мешат с хулигани от нашия ранг. Как се казваше? Ева? Ирена? Помня само навитата на тила плитка с цвят на тъмен мед, дългите, стройни ръце и крака, и блестящите зелени очи. Пушеше ръчно навита цигара от морски коноп, кашляше и се давеше от лютивия дим, а останалите се смееха гръмогласно. По-красиво създание не бях виждал в живота си.
С рядко за мен усърдие откъснах девойката от Сегешвар, който и без това май я смяташе за досадна, избрах едно тихо кътче близо до кухнята и си я присвоих за цялата вечер. Тя сякаш идваше от друга планета — баща, полагащ грижи за нея с тревога и внимание, на което при други обстоятелства бих се изсмял; майка, работеща на половин ден, просто за да не се чувства прикована към домакинството, собствен извънградски дом, гостуване в Милспорт и Еркесеш на всеки няколко месеца. Леля, която работела на друга планета и всички се гордеели с нея; брат, който се надявал да стори същото. Тя разказваше с увлечението на човек, който вярва, че всички тия неща са напълно нормални, кашляше от морския коноп и през цялото време ми се усмихваше лъчезарно.
— Е — каза тя по някое време, — ами ти с какво се забавляваш?
Репликата би трябвало да е моя, всички я използвахме пред момичетата, а ето че тя ми я задигна. И дори не се ядосах.
— Гмуркам се оттатък Хирата — изтърсих аз. — Искаш ли да опиташ някой път?
— Естествено — отвърна тя без колебание. — Защо не сега?
В Кошут беше разгарът на лятото, влажността на въздуха от седмици не падаше под сто процента. Мисълта да се потопиш във водата бе като заразителен сърбеж. Измъкнахме се от кръчмата на Ватанабе и аз й показах как да проследи потока от автотаксита, да избере някое свободно и да скочи на покрива. Така прекосихме целия град и вятърът охлаждаше потта по кожата ни.