— Дръж се здраво.
— Да, никога нямаше да ми хрумне — извика в отговор тя и се разсмя пред лицето ми.
Таксито спря близо до пристанищната управа и ние се търкулнахме от покрива, с което здравата стреснахме кандидатите да се качат. След миг изненадата им отстъпи място на мърморене и неодобрителни погледи, а ние се запревивахме от смях. В охраната на пристанището имаше пробив откъм източния край на доковете за кораби на въздушна възглавница — сляпо петно, пробито предната година от някакъв невръстен хакер. Минахме оттам, прокраднахме се по една от рампите и задигнахме малка лодка. С помощта на греблата безшумно се измъкнахме от пристанището, после включихме двигателя и с възторжени викове се отправихме в широка дъга към рифа Хирата, оставяйки подир себе си дълга пенеста диря.
По-късно, потопен в морското безмълвие, аз погледнах към трептящата повърхност, озарена от лъчите на Хотей, и видях над себе си нейното тяло да се бледнее на фона на черните презрамки на спасителната жилетка и старомодния дихателен апарат със сгъстен въздух. Беше се унесла и бавно плуваше по течението, може би гледаше високата стена на рифа край нас, или просто се наслаждаваше на морската прохлада по кожата си. Около минута висях под нея, като се наслаждавах на гледката и усещах как се възбуждам във водата. Проследих с очи очертанията на бедрата, спрях поглед върху избръснатата чертичка от косъмчета в долния край на корема и нежните устни под нея, които се мярнаха, когато тя лениво разтвори крака, за да се оттласне напред. Взирах се в стегнатите мускули на корема под ръба на спасителната жилетка, в непокорно издутите гърди.
После нещо се случи. Може би бяхме прекалили с морския коноп, който не е за препоръчване преди гмуркането. Може би просто зловещ отзвук от собствения ми домашен живот. Рифът изникна отстрани в зрителното ми поле и за един ужасен миг имах чувството, че огромният му масив се накланя и рухва върху нас. Еротиката на ленивите й движения внезапно посърна, попарена от трескавия страх, че е мъртва или в безсъзнание. Обзет от паника, аз се стрелнах нагоре, сграбчих раменете й с две ръце и я завъртях във водата.
Нищо й нямаше.
Очите й изненадано се разшириха зад маската, ръцете й ме докоснаха на свой ред. Тя разтвори устни в усмивка и въздухът забълбука между зъбите й. Жестове, ласки. Краката й ме обгърнаха. Тя свали регулатора, направи ми знак да сторя същото и ме целуна.
— Так?
След това в надувната барака за оборудване, която Рифовите бойци бяха монтирали върху рифа, тя легна с мен върху импровизирана постеля от вехти неопренови костюми и сякаш малко се изненада колко нежно я докосвам.
— Няма да ме строшиш, Так. Аз съм голямо момиче.
А по-късно пак ме обгръщаше с крака, триеше се в мен, смееше се с наслада.
— Дръж се здраво!
Бях твърде увлечен, за да отвърна с нейната реплика от покрива на автотаксито.
— Так, чуваш ли ме?
Ева? Ариана?
— Ковач!
Примигах. Беше гласът на Бразил.
— Да, извинявай. Какво има?
— Задава се кораб.
Сега и аз различих стържещия вой на малки винтове, който прорязваше далечния глух тътен на водовъртежа. Проверих системата за наблюдение, не открих нищо на гравитационна вълна. Превключих на сонар и го открих — беше на югозапад и бързо се приближаваше през Пролива.
— Не е на въздушна възглавница — промърмори Бразил. — Мислиш ли, че трябва да се тревожим?
Трудно бе да повярвам, че Харлановата фамилия ще пусне охраната си да обикаля с обикновени корабчета. И все пак…
— Изключете двигателите — реши вместо мен Сиера Трес. — Задръжте на това ниво. Не си струва риска.
— Да, права си.
Неохотно напипах контрола на системата за плаваемост и изключих гравитационното поле. Усетих как веднага започвам да потъвам под тежестта на оборудването. Завъртях ръчката за аварийна плаваемост и резервните камери в спасителната жилетка почнаха да се надуват. След малко спрях да потъвам и увиснах в прорязвания от мълнии полумрак, слушайки наближаващия вой на корабчето.
Дали пък не беше Елена?