Изпънах устни като шимпанзе и нададох тихичко възклицание: у! у! у! Под мен морето неспокойно се блъскаше в камъните. Звуците и миризмите отскачаха от скалата и ме обгръщаха с прохладни, влажни вихрушки. Леко потръпнах и свих рамене.
Извъртане. Хващане.
Съвсем бавно осъзнах, че още не ми се е наложило да използвам емисарското обучение срещу главозамайването. Скалата бе само на половин метър от лицето ми, а мускулната система „Ейшундо“ тръпнеше радостно върху костите ми, тъй че почти бях готов да забравя за бездната под себе си. Когато се изкачихме по-нависоко, влажният слой по скалите изчезна, неуморният рев на вълните заглъхна до неясно, далечно бучене. Геконовата хватка на дланите ми превръщаше коварните, гладки като стъкло издатини в смехотворно лесни препятствия. А над всичко това — или може би заедно с него, като финален щрих на модела „Ейшундо“ — имаше още нещо, потвърждаващо моите думи пред Нацуме. Сегашният ми носител можеше да го направи.
После стигнах до поредица от опори и корнизи, които бяха отбелязани в маската като място за почивка, погледнах надолу да видя как се справят Бразил и Трес… и съсипах всичко.
На шейсет метра под мен — още не бяхме минали и една трета от пътя — морето се тъмнееше като черно руно, посребрено по връхчетата от лъчите на Дайкоку. Купищата канари в подножието на Рила стърчаха от водата като плътни сенки. Двете по-големи скали, ограждащи канала, по който бяхме дошли, сега сякаш можеха да се поберат в шепата ми. Приливът и отливът на вълните между тях ме притегли надолу с хипнотична сила. Зави ми се свят, гледката се завъртя застрашително.
Емисарското обучение тутакси влезе в действие и потисна страха. Като херметична врата в главата ми. Погледът ми отново се върна към скалата. Сиера Трес вдигна ръка и ме потупа по крака.
— Добре ли си?
Осъзнах, че съм застинал на място почти за минута.
— Просто си почивам.
Отбелязаната поредица от опори се отклони по диагонал наляво и нагоре покрай една широка издатина, за която Нацуме ни бе предупредил, че е почти непреодолима. Вместо да се катери по нея, той бе увиснал отдолу почти с краката нагоре, използвайки едва забележими пукнатини и ръбове, докато най-сетне стигне до няколко полегати корниза от другата страна и си възвърне вертикалното положение.
Стиснах зъби и се заех да повторя подвига му.
На половината път кракът ми се хлъзна, тежестта ми се извъртя и откъсна дясната ръка от скалата. Неволно изпъшках и преди да се опомня, вече висях само на лявата ръка, а краката ми се размахваха твърде ниско, за да открият друго, освен пустота. Бях готов да закрещя от болката в едва възстановените сухожилия.
Мамка му.
Дръж здраво.
Геконовата хватка ме удържа.
Извих се от кръста нагоре, изпъвайки шия, за да видя отбелязаните опори в стъклото на маската. Дишах задавено, трескаво. Опрях крак в един заоблен камък. Напрежението в лявата ръка отслабна едва доловимо. Не можех да виждам ясно с маската. Посегнах нагоре в тъмното и заопипвах скалата за нова опора.
Открих я.
Леко изместих опряния крак и наместих другия до него.
Увиснах задъхан.
Не, мамка му, недей да спираш!
Трябваше да напрегна цялата сила на волята си, за да придвижа дясната ръка към следващата опора. Още два хода и трябваше да направя същото непоносимо усилие. След още три хода ъгълът леко намаля и аз осъзнах, че вече съм почти от другата страна на препятствието. Посегнах нагоре, напипах първия от наклонените корнизи и се изтеглих към него, като дишах с пълни гърди и ругаех на глас. Пред мен се откри истинска, стабилна опора. Вдигнах крака на долния корниз и разтреперан от облекчение се отпуснах върху хладния камък.
Мамка ти, Так, дръпни се от пътя. Не ги карай да висят отдолу.
Изкатерих се по следващата серия от опори, докато се озовах върху издадената скала. Широкият корниз грееше в червено на екрана на маската, а над него се рееше усмихнато лице. Място за почивка. Изчаках, докато Сиера Трес, а след нея и Бразил изникнаха изотдолу и се присъединиха към мен. Едрият сърфист се усмихваше като хлапе.
— Малко се изплаших за теб, Так.
— Само… недей… Недей да ме взимаш на подбив, по дяволите.
Почивахме си около десет минути. Над главите ни вече ясно се виждаше корнизът около цитаделата — гладки ръбове, стърчащи от хаотичните скални издатини. Бразил кимна натам.