Изкатерих се на корниз, заоблен и лепкав от слуз.
Крилодерът се хвърли насреща ми.
Навярно бе стреснат не по-малко от мен. Как да не се стресне, когато отдолу се надигне отблъскващ облак, а подир него изскочи тромава черна фигура. Замахна с човка срещу очите ми, но улучи маската и главата ми се отметна назад. Клюнът изскърца пронизително върху стъклото. Лявата ми ръка изпусна опората и аз увиснах на дясната. Крилодерът изграчи, пристъпи напред и атакува гърлото ми. Усетих как назъбеният край на човката ожули кожата. Нямах друг избор, освен да се придърпам с дясна ръка плътно до скалата. Тласкана от неврохимията, лявата ми ръка светкавично излетя нагоре и сграбчи гнусната твар за шията. Смъкнах я от корниза и я запокитих надолу. Раздаде се нов изненадан грак, сетне оглушителен плясък на ципести криле. Сиера Трес изкрещя.
Намерих нова опора с лявата ръка и погледнах надолу. Двамата още бяха под мен. Крилодерът бързо се смаляваше в бръснещ полет над морето. Отдъхнах си.
— Добре ли сте?
— Бъди така добър да не го правиш повече — изсъска Бразил.
Не се наложи да го правя. Маршрутът на Нацуме продължаваше през зона с отдавна разкъсани паяжини, после през тясна ивица с по-гъсти секрети и най-сетне излязохме на открито. Още десетина добри опори ни изведоха върху равна каменна площадка под корниза в основите на Рилската цитадела.
Разменихме си измъчени усмивки. На площадката имаше място да седнем. Почуках с пръст микрофона.
— Иса?
— Да, слушам те.
Гласът й бе необичайно изтънял и забързан от тревога. Пак се усмихнах.
— На върха сме. Съобщи на другите.
— Дадено.
Пак се облегнах на камъка и въздъхнах. Загледах се към хоризонта.
— Страшно не ми се иска да го правя отново.
— Е, само това остана — каза Трес и посочи с палец нагоре. Проследих с поглед жеста й към долната страна на корниза.
Архитектура от времето на Заселването, бе обяснил презрително Нацуме. Толкова скапан барок, че преспокойно можеха да му турят и стълбичка. Сетне добави с гордост, която дългите му години като Отрицател не бяха успели да победят: Естествено, те не са и очаквали някой да се добере дотам.
Огледах барелефите по наклонената долна страна на корниза. Повечето бяха стандартни мотиви с крило и вълна, но на места имаше стилизирани лица, изобразяващи Конрад Харлан и най-близките му роднини от епохата на Заселването. На всеки десет сантиметра имаше за какво да се хване човек. Разстоянието до ръба на корниза не надхвърляше три метра. Въздъхнах и се изправих.
— Е, добре.
Бразил застана до мен, оглеждайки наклонената каменна зидария.
— Лесно изглежда, а? Как мислиш, дали има сензори?
Опипах рапсодията на гърдите, си, за да се уверя, че е добре закрепена. Разхлабих бластера в калъфа на гърба ми.
— На кого му пука, по дяволите?
Посегнах нагоре, пъхнах юмрук в окото на Конрад Харлан и разперих пръсти. После започнах да се катеря, преди да съм размислил. След около трийсет секунди висене излязох на отвесна стена. Там също имаше подобни барелефи и няколко секунди по-късно вече клечах върху парапет с ширина три метра и се взирах към капковидна декоративна градина с грижливо изравнени камъчета и изкусно подредени скали. В центъра имаше малка статуя на Харлан с кръстосани ръце и замислено сведена глава, а зад нея се извисяваше стилизиран марсианец, разперил криле в знак на закрила и предаване на властта. Заобленият край на градината завършваше с царствена арка, за която знаех, че води към закритите дворове и крилото за гости.
Лъхна ме аромат на билки и вишефрукти, но не се чуваше никакъв звук освен вятъра. Изглежда, всички гости бяха в централния комплекс, където пламтяха светлини, а вятърът отнасяше празничните шумове. Напрегнах неврохимията и долових радостни възгласи, музика, която Иса би оплюла от все сърце, и песен на красив женски глас.
Измъкнах бластера от калъфа на гърба си и включих захранването. Както дебнех в мрака край празненството, стиснал смъртта в ръцете си, за момент се почувствах като зъл дух от легендите. Бразил и Трес се изкатериха подир мен и застанаха от двете ми страни. Едрият сърфист стискаше тежка старинна пушка. Трес мъкнеше бластера с лява ръка, за да освободи дясната за автомат „Калашников“. Лицето й изглеждаше унесено, сякаш се чудеше дали да вдигне оръжията, или да ги захвърли. Лъч ангелски огън проряза нощта и ни озари, синкав и нереален. Гръмотевицата изтътна като подкана. А далече долу водовъртежът продължаваше да ни зове.