— Време е — тихо казах аз.
— Да, навярно стига толкова — обади се женски глас откъм благоуханните сенки в градината. — Оставете оръжията си, моля.
Глава 32
Въоръжени и бронирани фигури изскочиха иззад оградата. Бяха поне дузина. Тук-там виждах бледо лице, но повечето носеха масивни шлемове за нощно виждане и каски на тактическата космическа пехота. Бойните брони обгръщаха гърдите и крайниците им като допълнителни мускули. Оръжията също бяха от тежката категория. Шрапнелни бластери с накрайници за максимално разпръскване, фрагментарни пушки, само с около век по-млади от тая, която бе домъкнал Джак Бразил Душата. Два преносими плазмомета. Явно, в Харлановото гнездо предпочитаха да не рискуват.
Бавно отпуснах дулото на бластера към каменния парапет. Разхлабих пръсти около дръжката. Периферното зрение ми подсказа, че Бразил е сторил същото, а оръжията на Сиера Трес висят до бедрата й.
— Да, наистина имам предвид да оставите оръжията си — изрече любезно същият женски глас. — Тоест да се освободите от тях. Може би аманглийският ми не е съвсем точен.
Завъртях се по посока на гласа.
— Ти ли си, Аюра?
Дълго мълчание, после тя излезе изпод арката в края на декоративната градина. Поредният орбитален изстрел я освети за миг, после пак падна мрак и трябваше да напрегна неврохимията, за да различа подробностите. Шефката на Харлановата охрана бе истинско въплъщение на красотата, както я разбират в Първите семейства — изящни евро-азиатски черти без видима възраст, гарвановочерна коса, удържана назад от статично поле, която сякаш едновременно короноваше и обрамчваше бледото й лице. Изразителни и интелигентни очи и устни, едва забележими бръчки, подсказващи богат житейски опит. Висока, стройна фигура, обгърната в простичък жакет на черни и тъмночервени карета с официална висока яка, също такива панталони — толкова широки, че когато не се движеше, можеха да минат за дълга придворна пола. Обувки без токчета, с които можеше да бяга или да се бие при необходимост.
Шрапнелен пистолет. Нито вдигнат, нито съвсем отпуснат.
Тя се усмихна в сумрака.
— Да, аз съм Аюра.
— А онзи млад празноглавец с теб ли е?
Нова усмивка. Тя се озърна натам, откъдето бе дошла, и веждите й трепнаха леко. Той излезе изпод арката. Усмихваше се, но не твърде уверено.
— Ето ме, старче. Имаш ли да ми кажеш нещо?
Огледах мургавия боен носител, стегнатата стойка и вързаната на опашка коса. Приличаше на някакъв скапан злодей от треторазреден самурайски филм.
— И да имах, нямаше да ме послушаш — казах аз. — Просто се мъча да преброя колко са идиотите тук.
— Тъй ли? За твое сведение не аз, а някой друг току-що изкатери двеста метра, за да попадне в засада.
Без да обръщам внимание на закачката, аз отново погледнах Аюра, която ме наблюдаваше с весело любопитство.
— Дошъл съм за Силви Ошима — тихо казах аз.
Младият ми двойник се изкикоти. Някои от бронираните мъже и жени му запригласяха, но смехът не трая дълго. Бяха твърде нервни, наоколо имаше твърде много оръжия. Аюра изчака да млъкнат.
— Мисля, че всички сме наясно с това, Ковач-сан. Но не виждам как ще постигнете целта си.
— Ами, бих искал да идеш и да ми я доведеш.
Нов смях. Но усмивката на Аюра бе посърнала. Тя рязко направи знак за тишина.
— Бъдете сериозен, Ковач-сан. Търпението ми не е безгранично.
— Моето също, повярвайте. Отгоре на всичко съм уморен. Затова най-добре пратете двама от хората си да доведат Ошима от килията за разпити, където я държите, и се молете да не е пострадала, защото в противен случай преговорите свършват.
В каменната градина се възцари пълна тишина. Вече нямаше смях. Емисарската убедителност, тонът ми, изборът на думите, безгрижната ми стойка — всичко това ги заставяше да повярват.
— И с какво точно разполагате за преговорите, Ковач-сан?
— С главата на Мици Харлан — отвърнах простичко аз.