Аюра сведе очи към Силви Ошима.
— Сам знаеш, че не е тя. Няма начин да бъде. Квелкрист Фолкънър е мъртва. Наистина мъртва.
Кимнах.
— Добре. Ако е тъй, защо цялата ви Първа фамилия толкова се побърка заради нея?
Този път в гласа на Аюра се прокрадна истинско вълнение.
— Защо ли? Защото, Ковач, която и да е — а тя не е Квел — която и да е, носи със себе си епидемия от Неразчистеното. Съвсем нов вид смърт. Когато се събуди, попитай я за Протокола „Квалгрист“, после си задай въпроса дали е толкова страшно онова, което сторих, за да я спра.
— Хей! — Моят млад двойник държеше Силви под коленете с подчертано разперени пръсти. — Ще товарим ли тая кучка, или смятате да си приказвате цяла нощ?
Вгледах се в очите му, после внимателно вдигнах главата и гърдите на Силви към Сиера Трес, която вече ни чакаше в тясната кабина на щурмокоптера. Другият Ковач тласна силно и останалата част от тялото хлътна навътре. Движението го приближи плътно до мен.
— Не сме свършили — изкрещя той в ухото ми. — С теб имаме сметки за уреждане.
Пъхнах ръка под коленете на Силви Ошима и го блъснах с лакът назад. Погледите ни се кръстосаха.
— Не ме изкушавай, мамка му — викнах аз. — Продажен боклук.
Той настръхна. Бразил прекрачи напред. Аюра сложи ръка върху рамото на двойника и напрегнато заговори в ухото му. Той отстъпи. Вдигна показалец и го насочи насреща ми като пистолет. Каза нещо, но звукът се изгуби в свистенето на витлата. После шефката на охраната го отведе на безопасно разстояние върху парапета. Изкатерих се на борда, оставих място за Бразил и кимнах на Сиера Трес. Тя заговори с пилота и щурмокоптерът се откъсна от каменната опора. Аз гледах навън, към младия Ковач. Той също ме гледаше.
Излетяхме.
До мен усмивката бе залепнала по лицето на Бразил като маска за церемония, на която не съм бил поканен. Кимнах му уморено. Изведнъж се почувствах смазан телом и духом. Дългото плуване, безмилостното натоварване и играта със смъртта по скалите, жестокото напрежение на финалния сблъсък — всичко това изведнъж се стовари върху мен.
— Успяхме, Так! — изрева Бразил.
Аз поклатих глава. Събрах сили да проговоря и възразих:
— Дотук добре.
— Ей, не ставай такъв, де!
Отново поклатих глава. Опрях ръце в рамката на вратата, подадох се от щурмокоптера и погледнах надолу към бързо отдалечаващите се светлини на Рилската цитадела. С нормално зрение вече не можех да различа нито една от фигурите в каменната градина, а бях твърде уморен, за да използвам неврохимията. Но дори и през бързо растящото разстояние усещах неговия поглед и неумолимата ярост, която пламтеше в него.
Глава 33
Открихме „Островитянин“ точно където се полагаше. Иса бе насочила безупречно тримарана с помощта на бордовите навигационни системи. Сиера Трес поговори с пилота, който за краткото ни познанство се оказа доста свястно момче. Въпреки положението си на заложник не изглеждаше особено нервен по време на полета, а веднъж дори каза на Сиера нещо, което я накара да се разсмее на глас. Сега той кимна лаконично, докато тя говореше в ухото му, увеличи два дисплея на бордовото табло и щурмокоптерът се спусна към яхтата. Посегнах към резервните слушалки и си ги сложих.
— Още ли ни чуваш, Аюра?
Гласът й долетя ясен и ужасяващо любезен.
— Все още слушам, Ковач-сан.
— Добре. Готвим се да кацнем. Пилотът е инструктиран да се оттегли бързо, но за да няма недоразумения, подчертавам: искам чисто небе във всички посоки.
— Ковач-сан, нямам пълномощия да…
— Тогава осигури си ги. Няма да повярвам и за секунда, че Конрад Харлан не може да разчисти небето над целия Милспортски архипелаг, ако поиска. Затова слушай внимателно. Видя ли хеликоптер над хоризонта през следващите шест часа, Мици Харлан е мъртва. Видя ли въздушна цел на радара през следващите шест часа, Мици Харлан е мъртва. Видя ли какъвто и да било кораб да ни следва, Мици Харлан…
— Разбрах, Ковач. — Любезността в гласа бързо се изпаряваше. — Никой няма да ви следва.
— Благодаря.
Хвърлих слушалките на седалката до пилота. Навън цареше мрак. Откакто излетяхме, не бе имало нито един орбитален изстрел, фойерверките на север явно приключваха. Откъм запад се задаваха плътни облаци и поглъщаха изгряващия сърп на Хотей. По-горе Дайкоку се обгръщаше в ефирна мъгла, а от Мариканон нямаше и помен. Изглеждаше, че ще завали.