Градушката от куршуми раздра океана зад кърмата, сякаш от вълните изскачаха безброй разгневени духове, после проряза изящно лакираната палуба на „Островитянин“. И най-зловещото бе, че всичко ставаше в почти пълна тишина. Плисъкът на водата изглеждаше кротък, игрив и безвреден. Около нас се разхвърчаха трески и парчета пластмаса. Иса изпищя.
Положих Силви върху кърмовите кресла. Проснах се над нея. След безшумния картечен огън от мрачното небе с безумна скорост връхлетя щурмокоптерът. Картечниците със заглушители отново откриха огън и аз се търкулнах от креслата, влачейки безчувственото тяло на Силви. Докато падах в тясното пространство, нещо тъпо ме блъсна в гърба. Усетих как сянката на щурмокоптера мина над мен, после изчезна, оставяйки само тихия шум на моторите.
— Ковач? — обади се Бразил откъм горната палуба.
— Още съм жив. А ти?
— Връща се.
— Естествено, че се връща, мамка му.
Подадох глава иззад прикритието и видях щурмокоптера да завива в мъгливия въздух. Първата атака беше предпазлива — той не знаеше, че не го очакваме. Сега нямаше значение. Можеше да не бърза и да ни направи на трески от разстояние.
Мръсно копеле.
Всичко избухна в мен. Цялата натрупана агресивност, която не бе намерила отдушник в краткото противоборство с Аюра. Скочих върху креслата, сграбчих перилата на стълбичката и изскочих на горната палуба. Бразил клечеше там, стискайки фрагментарната пушка с двете ръце. Той мрачно кимна напред. Проследих погледа му и яростта в мен кипна още по-силно. Сиера Трес лежеше неподвижно и единият й крак бе превърнат в кървави парцали. До нея Иса, обляна в кръв. Дишаше плитко, задъхано. На два метра от нея се търкаляше фрагментарната пушка, която бе изнесла на палубата.
Втурнах се към пушката и я грабнах като любимо дете.
Бразил откри огън от другата страна на палубата. Фрагментарната пушка изгърмя със страховит тътен и от цевта изригна цял метър пламък. Щурмокоптерът връхлетя със завой отляво и леко подскочи нагоре, когато пилотът усети, че го обстрелват. По мачтите на „Островитянин“ с пронизителен звън се посипаха нови картечни куршуми, но бяха твърде високо, за да ме тревожат. Опрях здраво крака върху леко полюшващата се палуба и притиснах приклада към рамото си. Прицелих се и започнах да стрелям, докато щурмокоптерът завиваше за нова атака. Пушката изрева край ухото ми. Нямах особен шанс да улуча, но стандартният фрагментарен заряд избухва при близост с целта, тъй че кой знае…
Може би ще намали достатъчно, за да улучиш нейде наблизо. Давай, Мики.
За момент си припомних бластера, захвърлен на парапета, докато вдигах Силви Ошима. Ако го имах сега, щях за нула време да смъкна онзи мръсник.
Да, ама сега разполагаш само с тая музейна антика на Бразил. Няма що, много си умен, Мики. Тая грешка ще те погуби.
Обстрелът от две посоки сякаш постресна пилота, макар че гърмежите ни изобщо не го застрашаваха. Може и да не беше военен пилот. Той мина ниско над нас и едва не се блъсна в мачтите. Беше толкова близо, че видях как очите му ни наблюдават иззад маската, докато се готвеше за нов завой. Стиснал яростно зъби, мокър от пръските на водовъртежа, аз пращах по него куршум след куршум, опитвайки да го удържа на мушка.
Сетне насред гърмежите и мъглата нещо избухна край опашката на щурмокоптера. Някой от двама ни бе успял да прати експлозивен куршум толкова близо, че да се задейства взривателят. Машината подскочи и кривна настрани. Изглеждаше незасегната, но навярно пилотът се бе изплашил. Той пак насочи щурмокоптера нагоре и започна да се издига по разширяваща се спирала. Беззвучните картечни откоси отново ни връхлетяха, пробягаха по палубата към мен. Пълнителят на пушката щракна и се отвори. Беше празен. Хвърлих се настрани, паднах на палубата, хлъзнах се по мокрото дърво към перилата…
И ангелският огън удари.
Изневиделица се появи дълъг син пръст. Той посегна от облаците, проряза мъгливия въздух и изведнъж щурмокоптерът изчезна. Вече нямаше картечни куршуми, летящи алчно към мен, нямаше взрив, нямаше друг звук, освен пращенето на нажежените молекули въздух по пътя на лъча. На мястото на щурмокоптера небето пламна проблесна и притъмня, оставяйки само мътен остатъчен образ върху ретината ми.