Тъй ли? А какво стана в Текитомура?
Движение край перилата. Въжетата трепнаха и тихо забръмчаха. Озърнах се и видях Сиера Трес да се придвижва напред, като стискаше перилата с две ръце и подскачаше на здравия си крак. Обикновено безизразното й лице сега се кривеше от раздразнение. При други обстоятелства би било смешно, но отрязаният крачол на панталона разкриваше другия й крак, покрит с прозрачен лечебно-изолиращ слой, през който се виждаха раните.
Вече трети ден се спотайвахме в Елтеведтем и Бразил бе използвал това време, за да поработи със скромния медицински боекомплект, който носехме. Плътта под прозрачната превръзка беше черно-лилава, подпухнала и надупчена от картечни куршуми, но раните бяха почистени и обработени. По увредените части се виждаха сини и червени етикетчета, отбелязващи точките, където Бразил бе инжектирал стимулатори за бързо възстановяване. Шина от полисплав обгръщаше долната част на превръзката, но за стъпване на нея не можеше да става и дума без солидна доза болкоуспокояващи, които Трес категорично отказваше.
— Би трябвало да лежиш — казах й аз, когато се приближи.
— Да, но не ме улучиха където трябва. Затова не лежа. Стига, Ковач, не ми досаждай.
— Добре де. — Пак се загледах във водата. — Някакви вести?
Тя поклати глава.
— Не, но Ошима е будна. Пита за теб.
За момент рибките долу се замъглиха пред погледа ми. После отново се проясниха. Продължих да ги гледам и да държа перилата.
— Ошима? Или Макита?
— Е, зависи в какво искаш да вярваш, нали?
Кимнах навъсено.
— Значи все още се смята за…
— В момента да.
Погледах рибките още малко. После изведнъж се изправих и завъртях глава към стълбичката на салона. Усетих как устните ми се изкривиха от неволна гримаса. Тръгнах напред.
— Ковач.
Раздразнено се озърнах към Трес.
— Да, какво?
— Карай по-кротко. Тя не е виновна, че застреляха Иса.
— Права си.
Долу, в една от предните каюти, носителят на Силви Ошима лежеше подпрян на възглавници върху двойната койка и гледаше през илюминатора. По време на цялото ни трескаво бягство покрай бреговете на архипелага и докато се криехме в Елтеведтем, тя бе спала дълбоко, само на два пъти я разбудиха пристъпи на кошмари, през които се мяташе и бръщолевеше откъси от машинен код. Когато успееше да се откъсне от кормилото и радара, Бразил я подсилваше с кожни хранителни лепенки и пневмоинжекции. За останалото имаха грижа венозните системи. Сега грижите най-сетне даваха резултати. Трескавите петна по бузите й бяха избледнели, а дишането й ставаше по-нормално. Лицето й си оставаше болнаво и бледо, но вече имаше изражение, а дългата рана на бузата заздравяваше. Жената, която се смяташе за Надя Макита, ме погледна през очите на своя носител и разтегна устни в измъчена усмивка.
— Привет на Мики Тръпката.
— Здрасти.
— Бих станала, но ми е забранено. — Тя кимна към креслото, вградено в една от стените на каютата. — Защо не седнеш?
— Добре ми е и така.
За момент погледът й стана по-напрегнат, може би преценяващ. В начина, по който го стори, имаше нещичко от Силви Ошима — малко, но достатъчно, за да усетя как всичко в мен се свива. После тя заговори, лицето й се промени и нещото изчезна.
— Доколкото разбрах, скоро ще трябва да тръгваме — каза тя. — Пеш.
— Може би. Ако питаш мен, имаме още няколко дни, но всичко е въпрос на късмет. Снощи мина въздушен патрул. Чухме ги, но не се приближиха дотолкова, че да ни видят, а не могат да летят със сложна сканираща апаратура за телесна топлина или електронна активност.
— А… значи в това отношение нищо не се е променило.
— Орбиталните ли? — Кимнах. — Да, продължават да работят в същите параметри, както когато ти…
Не довърших. Махнах с ръка.