Един час по-късно по шифрования канал внезапно долетя развълнуван глас. Подробностите бяха объркани, но едно разбрахме със сигурност. Сосеки Кои и групичка оцелели се бяха оттеглили с бой след провала с Мици Харлан. Планът за измъкване от Милспорт се бе оказал безупречен.
Сега идваха да ни вземат.
Глава 35
Докато навлизахме в селското пристанище, аз се огледах наоколо и усещането за нещо вече видяно бе тъй силно, че сякаш отново усетих мирис на изгоряло. Сякаш отново чух панически писъци.
Сякаш видях самия себе си.
Стегни се, Так. Не беше тук.
Да, не беше тук. Но имаше същите къщурки с дебели стени, пръснати покрай кея, същия малък център с магазинчета по крайбрежната улица и същия пристанищен комплекс в края на заливчето. Същите групички закотвени траулери и товарни гемии, изглеждащи като джуджета около грамадното туловище на един океански кораб за лов на скатове. Дори същата изоставена станция за изследване на течението Микуни, а недалече на скалите зад нея — молитвеният дом, който я бе изместил като най-важно място за селото след провала на проекта. По главната улица жените вървяха омотани с парцали от глава до пети, сякаш се готвеха за работа с опасни химикали. Не и мъжете.
— Хайде да приключваме — промърморих аз.
Привързахме лодката на плажа, където килнати, зацапани и протрити пластмасови кейове стърчаха над плитката вода. Сиера Трес и жената, която се наричаше Надя Макита, останаха да седят на кърмата, докато ние с Бразил разтоварвахме багажа. Както всички пътешественици из Милспортския архипелаг, собствениците на „Островитянин“ си носеха запас от благоприлични женски дрехи в случай, че им се наложи да спрат в някоя община на Северния ръкав, и сега двете жени бяха забулени чак до очите. Помогнахме им да слязат от лодката — надявах се да сме го сторили с подобаваща скромност, — вдигнахме моряшките си торби и тръгнахме по главната улица. Вървяхме бавно — преди да слезем от яхтата, Сиера Трес се беше натъпкала до ушите с армейски болкоуспокоителни, но въпреки това шината от флексосплав я принуждаваше да куцука като старица. Срещнахме няколко любопитни погледа, но допуснах, че са отправени по-скоро към високия ръст и русата коса на Бразил. Започвах да съжалявам, че няма начин да забулим и него.
Никой не ни заговори.
Открихме единствения хотел в селото с изглед към централния площад и наехме стаи за седмица, използвайки два чисто нови чипа с лични данни от богатия запас, който си носехме от Вчира Бийч. Като жени Трес и Макита бяха под наша опека и не им се полагаше проверка за самоличност. Все пак забулената жена на рецепцията ги поздрави с топлота, която стана почти досадна, след като обясних, че старата ми леля си е наранила бедрото. Рязко отхвърлих предложението й да повика местния женски лекар и жената веднага отстъпи пред тази проява на мъжко превъзходство. Прехапа устни и се зае да проверява личните ни данни. През прозореца се виждаха площадът и подиумът със скобите за закрепване на общинския стол за наказания. Зареях мрачен поглед към него, после с усилие се върнах в настоящето. Сложихме отпечатъци от дланите си върху допотопния скенер и се качихме в стаите.
— Имаш ли нещо против тези хора? — попита ме Макита, докато сваляше булото. — Изглеждаш гневен. Затова ли водиш вендета срещу проповедниците им?
— Не точно, но има връзка.
— Разбирам. — Тя тръсна косата си, прокара пръсти през нея и огледа булото от платно и метал в другата си ръка с озадачено любопитство, нямащо нищо общо с откритата неприязън, която прояви Силви Ошима, когато я накарах да носи шал в Текитомура. — В името на трите луни, кому е притрябвало да носи такава чудесия?
Свих рамене.
— Виждал съм хора да вършат и по-глупави неща.
Тя ме погледна изпитателно.
— Това да не е завоалирана критика?
— Не, не е. Ако имам да ти кажа нещо критично, ще го изрека на висок глас.
Тя също сви рамене.
— Е, чакам го с нетърпение. Но вероятно имам основания да предположа, че не си квелист.
Въздъхнах дълбоко.
— Предполагай каквото си искаш. Аз излизам.
Обиколих търговската част на пристанището, докато открих кафене в надувна барака, където продаваха евтина храна и напитки на рибарите и пристанищните работници. Поръчах си паничка юфка с риба, отнесох я на една масичка до прозореца и се захванах да ям, гледайки движението на моряците по кея и по палубата на океанския кораб. По някое време мършав мъж на средна възраст се приближи с поднос към моята маса.