— Може ли да седна? Доста е натоварено днес.
Озърнах се из бараката. Клиентите бяха доста, но имаше и други свободни места. Свих рамене.
— Моля.
— Благодаря.
Човекът седна, вдигна капака на термокутията и започна да се храни. Известно време мълчахме, после дойде неизбежното. Между две хапки онзи ме погледна в очите. Обветреното му лице се сбръчка в усмивка.
— Не сте тукашен, а?
Усетих как нервите ми леко се обтягат.
— По какво съдите?
— А, ясно. — Човекът пак се усмихна. — Ако бяхте тукашен, нямаше да питате. Щяхте да ме знаете. Аз познавам всички в Кураминато.
— Браво на вас.
— Но не сте и от онзи скатоловец, нали?
Оставих клечките за хранене. Чудех се дали ще ми се наложи да го убия.
— Да не сте местният полицай?
— Не! — Той се разсмя от сърце. — Аз съм дипломиран специалист по хидродинамика. Дипломиран и безработен. Е, нека речем почти безработен. Напоследък работя предимно на онзи траулер там, зеленият. Но моите старци ме вкараха в колежа точно когато се вдигаше голям шум около течението Микуни. Учих в реално време, нямахме пари за виртуален колеж. Седем години. Мислеха си, че всичко, свързано с течението, ще гарантира безгрижен живот. Но, разбира се, докато завърша, вече не беше така.
— А защо останахте тук?
— О, аз не съм кореняк. Родом съм от Албамисаки, на десетина километра оттук по крайбрежието.
Името потъна в мен като дълбочинен заряд. Седях застинал и го чаках да избухне. Питах се какво ли ще сторя тогава.
Заставих се да проговоря.
— Тъй ли?
— Да, дойдох тук с едно момиче, което познавах от колежа. Нейните близки са тук. Мислех да отворим малка корабостроителница, нали разбирате, да си изкарваме хляба от ремонт на траулери, докато сключа договор с някоя от големите милспортски фирми за строеж на яхти. — Той направи унила гримаса. — Дотук добре. Само че вместо бизнес създадох семейство. Сега гледам само как да изкарам пари за дрехи, храна и училище.
— Ами вашите близки? Често ли ги виждате?
— Не, мъртви са.
Гласът му секна. Той стисна устни и извърна глава.
Седях и го гледах внимателно.
— Съжалявам — казах накрая.
Той се изкашля. Пак ме погледна.
— Няма защо. Не сте виновен, нали така? Нямаше откъде да знаете. Просто тъй стана. — Той въздъхна измъчено. — Стана само преди година. Изневиделица, мамка му. Някакъв скапан маниак се разбеснял с бластер. Избил десетки хора. Все стари, над петдесетте. Гнусна история. Напълно безсмислена.
— Хванаха ли го?
— Не. — Още една тежка въздишка. — Не, още е нейде на свобода. Разправят, че продължавал да убива, не можели да го спрат. Ако знаех къде е, аз щях да го спра, по дяволите.
Спомних си уличката, която бях забелязал между складовете в края на пристанищния комплекс. Зачудих се дали да не му дам тази възможност.
— Значи нямате пари за презареждане? За родителите ви, искам да кажа.
Той ме изгледа строго.
— Знаете, че не правим това.
— Хей, сам го казахте. Не съм тукашен.
— Да, но… — Той се поколеба. Хвърли поглед наоколо, после пак се обърна към мен. Продължи с по-тих глас. — Вижте, аз приех Откровението. Не че приемам всичко, което казват проповедниците, особено напоследък. Но все пак е вяра, начин на живот. Дава ти за какво да се хванеш, на какво да учиш децата си.
— Синове ли имате или дъщери?
— Две дъщери и трима сина. — Той въздъхна. — Да, знам. Всички ония глупости. Знаете ли, оттатък дългия нос имаме плаж. Както в повечето села. Помня, че като бях малък, по цяло лято киснехме във водата, всички заедно. Понякога и родителите ни идваха след работа. Сега, откакто нещата станаха сериозни, построиха стена навътре в морето. Отидеш ли там, проповедниците те наблюдават през цялото време и жените трябва да се къпят оттатък стената. Не мога да поплувам дори със собствената си съпруга и дъщерите. Знам, адски тъпо. Прекалено е. Но какво да прави човек? Нямаме пари да се преселим в Милспорт, а и не бих искал дечурлигата ми да се шляят по тамошните улици. Видях какво е, докато учех. Град, пълен със скапани изроди. Не му е останало сърце, само безмозъчна мръсотия. Тукашните хора поне още вярват в нещо повече от стремежа да задоволиш всяка животинска прищявка когато ти се прииска. Знаете ли, не бих искал нов живот в нов носител, ако ще трябва да правя само това.