— Е, тогава чудесно, че нямате пари за презареждане. Би било жалко да се изкусите, нали?
Искаше ми се да добавя: И още по-жалко да видите отново родителите си.
— Така е — рече човекът, без да забелязва иронията. — Там е цялата работа. Разбереш ли веднъж, че имаш само един живот, стараеш се много по-силно да постъпваш както трябва. Забравяш за материалното, за целия този упадък. Тревожиш се за сегашния живот, а не какво ще правиш в някое друго тяло. Съсредоточаваш се върху най-важното. Семейството. Общината. Дружбата.
— И разбира се, Съблюдаването.
Странно, но мекотата в гласа ми не беше подправена. През следващите няколко часа не биваше да се набиваме на очи, но не това ме възпираше. Любопитно надникнах в душата си и открих, че съм изгубил обичайното високомерно презрение, към което прибягвах в подобни ситуации. Погледнах човека зад масата и не изпитах друго, освен умора. Не той бе оставил Сара и нейната дъщеря да умрат завинаги, можеше дори да не е бил роден по онова време. Може би в онази ситуация би проявил същото овчедушие като родителите си, но сега не бях в състояние да го съдя. Не можех да го намразя дотолкова, че да го отведа до онази уличка, да кажа кой съм и да му дам възможност.
— Точно така, Съблюдаването. — Лицето му грейна. — То е важното, то компенсира всичко останало. Разбирате ли, науката ни предаде, тя излезе извън контрол, стана такава, че ние вече не можем да я управляваме. Всичко стана твърде лесно. Не остарявахме по естествен път, не ни се налагаше да умираме и да даваме сметка пред Твореца — това ни заслепи за истинските ценности. Цял живот се стискаме, пестим пари за презареждане и прахосваме реалното време, дадено ни за да живеем правилно. Ако хората можеха да разберат…
— Хей, Микулаш!
Озърнах се. Към нас се задаваше друг мъж, приблизително на същата възраст.
— Привърши ли да досаждаш на горкия човек? — попита весело новодошлият. Имаме да чистим корпус, мой човек.
— Да, тъкмо се канех да дойда.
— Не му обръщайте внимание — каза новодошлият с широка усмивка. — Мисли си, че познава всекиго, и ако види непознато лице, непременно трябва да разбере чие е. Но вече е разбрал, нали?
Усмихнах се.
— Да, в общи линии.
— Така си и знаех. Аз съм Тойо. — Човекът протегна здрава, мазолеста десница. — Добре дошъл в Кураминато. Може пак да се видим, ако поостанете.
— Да, благодаря. Ще се радвам.
— А засега трябва да тръгваме. Приятно ми бе да си поговорим.
— Да — потвърди Микулаш и се изправи. — Приятно ми бе да си поговорим. И помислете за онова, което ви казах.
— Може да си помисля. — Един последен пристъп на недоверие ме накара да го спра, докато се обръщаше. — Кажете ми нещо. Как разбрахте, че не съм от скатоловния кораб?
— А, това ли. Ами, гледахте моряците, сякаш ви е много интересно какво правят. Никой не гледа собствения си кораб толкова внимателно. Прав бях, нали?
— Да. Добро попадение. — Вътре в мен трепна нишка на облекчение. — Може пък наистина да ставате за полицай. Нова професия. И то съвсем праведна — да ловите лошите хора.
— Хей, това е идея.
— Не — възрази приятелят му. — И да ги хване, ще се държи прекалено добре с тях. Мек е като лайно. Дори жена си не може да стегне.
Докато двамата излизаха, наоколо избухна всеобщ смях. Аз също се разсмях. Оставих смеха постепенно да премине в усмивка, сетне изчезна и тя, оставяйки само лекото облекчение.
Наистина не се налагаше да го убивам.
Изчаках половин час, после небрежно излязох от бараката и тръгнах към кея. По палубите и надстройката на скатоловеца все още имаше хора. Погледах няколко минути и накрая един моряк слезе по предното мостче към мен. Лицето му не беше дружелюбно.
— Мога ли да помогна с нещо?
— Да — казах аз. — Пейте химн за мечтите велики, над Алабардос превърнати в прах. Аз съм Ковач. Другите са в хотела. Предай на капитана. Потегляме, щом се стъмни.
Глава 36
Както повечето кораби от този тип, скатоловецът „Ангелски огън“ изглеждаше зла и коварна машина. Представляваше нещо средно между военен кораб и огромен състезателен скутер, комбиниращ остър като бръснач кил и невероятна гравиподемност, създавана от двата извънбордови двигателя. Още от пръв поглед личеше, че е създаден за безумни скорости и пиратство. Слонските скатове и техните по-дребни събратя са бързи във водата, но което е по-важно, месото им се разваля, щом остане необработено за по-дълго време. Ако ги замразиш, можеш да изкараш добри пари, но ако си достатъчно бърз, за да откараш улова на големите рибни търгове в най-важните центрове като Милспорт, това вече е голям удар. Корабостроителите на Харлановия свят разбираха тази идея и работеха в съответствие с нея. Мълчаливо се подразбираше, че най-добрите слонски скатове живеят и се размножават в акватории, запазени изключително за Първите семейства. Бракониерството там беше сериозно престъпление, а ако искаш да бягаш, корабът ти трябва да е не само бърз, но и нисък, труден за засичане с радар или с просто око.