Ако бягаш от правоохранителните органи на Харлановия свят, не е зле да си намериш скатоловец.
На вторият ден след потеглянето, вече уверен, че сме се отдалечили от Милспортския архипелаг и нито една въздушна машина няма достатъчен обсег, за да прелети над нас, аз излязох на палубата, облакътих се на перилата отляво и се загледах как океанските вълни преминават под мен. Вятърът хвърляше в лицето ми пръски пяна и в същото време усещах как събитията прелитат главоломно, твърде бързо, за да ги осъзная. Миналото със своя товар от смърт оставаше зад кърмата, отнасяйки вариантите и решенията, които бе твърде късно да пробвам.
Емисарите ги разбират тия неща.
Изневиделица зърнах изящното ново лице на Вирджиния Видаура. Но този път нямаше глас в главата ми, нямаше демонстративна преподавателска самоувереност. Май от този призрак вече нямаше да дочакам помощ.
— Имаш ли нещо против да ти правя компания?
Гласът долетя през шума на вятъра и плисъка на прорязваните вълни. Погледнах надясно към централната палуба и я видях да се подпира до стълбичката, облечена с гащеризон и яке, които бе взела назаем от Сиера Трес. От напрегнатата поза изглеждаше болнава и нестабилна. Вятърът отмяташе сребристата коса от лицето й, но по-тежките нишки я удържаха надолу като мокро знаме. Очите й бяха като тъмни дупки върху бледото лице.
Мамка му, още един призрак.
— Защо не? Заповядай.
Тя се изкатери по стълбичката. В движение изглеждаше по-силна, отколкото докато стоеше. Когато стигна до мен, по устните й трептеше иронична усмивка, а гласът й прозвуча твърдо в насрещния вятър. Лекарствата на Бразил бяха превърнали раната върху бузата й в бързо изчезващ белег.
— Значи не възразяваш да си поговориш с една имитация?
Веднъж в Нова Пеща се надрусах здравата с виртуална проститутка при опит — неуспешен, разбира се — да преодолея вградената й програма за изпълнение на желанията. Тогава бях много млад. Друг път, вече не толкова млад, след кампанията на Адорасион, седнах пиян да си бъбря с един армейски изкуствен интелект на забранени политически теми. А на Земята веднъж се натрясках със свое копие. Което в крайна сметка е все едно и също.
— Не го смятай за голяма промяна — казах аз. — В момента съм готов да разговарям с когото и да било.
Тя се поколеба.
— Спомням си много подробности.
Гледах морето и мълчах.
— Чукахме се, нали?
Океанът бучеше под нас.
— Да. На два пъти.
— Помня… — Ново дълго мълчание. Тя извърна глава. — Ти ме прегръщаше. Докато заспивах.
— Да. — Нетърпеливо махнах с ръка. — Това са все нови неща, Надя. Само дотам ли стигаш?
— Трудно е. — Тя потръпна. — Има зони, места, където не мога да стигна. Като заключени врати. Като пристройки в главата ми.
Искаше ми се й кажа: Да, това е ограничителната система на виртуалната личност. Сложена е, за да не се побъркаш.
Вместо това попитах:
— Спомняш ли си човек на име Плекс?
— Да, Плекс. От Текитомура.
— Какво си спомняш за него?
Изражението й изведнъж стана гневно, сякаш само за миг си бе сложила маска.
— Че беше евтин посредник на якудза. Маниери на фалшив аристократ и душа, продадена на гангстерите.
— Много поетично. Всъщност си е съвсем истински аристократ. Някога прадедите му са били придворни доставчици. Разорили се по време на твоята революционна война.
— И трябва ли това да ме притеснява?
Свих рамене.