Сосеки Кои ни посрещна под крановете.
Зърнах от палубата тъмния му силует и приветствено размахах ръка. Той не отвърна на жеста. Когато двамата с Бразил слязохме на суперсала и се приближихме до него, видях колко се е променил. Сега сбръчканото му лице бе озарено от напрегнатия, съсредоточен блясък в очите — може би блясък на сълзи или на сдържана ярост, трудно можех да преценя.
— Трес? — тихо попита той.
Базил посочи с палец назад към скатоловеца.
— Още се възстановява. Оставихме я при Нея.
— Ясно. Добре.
Лаконичните думи се ронеха в тишината. Морският вятър се суетеше около нас, подръпваше косите ни, нахлуваше в ноздрите ми с парлив дъх на сол. Не толкова видях, колкото усетих как до мен лицето на Бразил се обтегна като лице на човек, събиращ смелост да бръкне в раната.
— Чухме новините, Сосеки. Кой успя да се измъкне?
Кои поклати глава.
— Малцина. Видаура. Аото. Собиески.
— Мери Адо?
Той затвори очи.
— Съжалявам, Джак.
Капитанът на скатоловеца слезе по мостчето заедно с двама от корабните офицери, които познавах колкото да си кимаме по коридорите. Кои сякаш ги познаваше всички — за поздрав си стиснаха раменете от една ръка разстояние, после бързо заговориха на малояпонски, накрая капитанът изсумтя и тръгна към кулата на пристанищната управа, следван от другите двама. Кои пак се обърна към нас.
— Ще останат тук за известно време, трябва да ремонтират гравитационните системи. Откъм левия борд има друг скатоловец, с капитана са стари приятели. Утре ще купят прясна стока за Милспорт, колкото да не предизвикат подозрения. Междувременно ние изчезваме призори с един от контрабандните катери на Сегешвар. Това беше най-доброто, което успяхме да уредим.
Мъчех се да не гледам лицето на Бразил. Зазяпах се към грамадните надстройки на суперсала. Изпитвах истинско облекчение, че Вирджиния Видаура е в списъка на оцелелите, но една малка емисарска частица от мен наблюдаваше оживеното вечерно движение по палубите, засичаше евентуалните точки за наблюдение или снайперски обстрел.
— Можем ли да вярваме на тези хора?
Кои кимна. Изглеждаше облекчен да се зарови в подробностите.
— В огромното мнозинство — да. „Картини“ е построен в Драва, повечето акционери са потомци на някогашните кооперативни собственици. На борда се е оформила своеобразна квелистка култура, тоест хората си помагат, но не се бъркат излишно в чуждите работи.
— Тъй ли? Звучи ми почти като утопия. Ами външният екипаж?
Погледът на Кои стана строг.
— Външният екипаж и новодошлите знаят с какво се захващат. „Картини“ си има репутация, както и другите суперсалове. На когото не му харесва, да си върви.
Бразил се изкашля.
— Колко от тях знаят какво става?
— Колко души знаят, че сме тук ли? Около дузина. А защо сме тук — само двама ветерани от Черните бригади. — Кои огледа изпитателно скатоловеца. — И двамата искат да присъстват на Потвърждението. Имаме тайна квартира на долната кърмова палуба, където можем да го извършим.
— Кои. — Аз застанах пред него. — Искам първо да поговорим. Има едно-две неща, които трябва да знаеш.
Той ме огледа с непроницаемо, сбръчкано лице. Но в очите му светеше жажда, с която знаех, че не мога да се преборя.
— Налага се да почакаш — каза той. — Първата ни грижа е да потвърдим Нейната самоличност. Ще бъда благодарен, ако никой не ме нарича по име, докато не приключим.
— Да потвърдите — рязко повторих аз. Почваше да ми писва от начина, по който произнасяха Нея. Просто се усещаше главната буква. — Имаш предвид истинско потвърждение, нали, Кои?
Погледът му прескочи рамото ми и се зарея към скатоловеца.
— Да, точно това имам предвид — каза той.
Много е изписано за плебейските корени на квелизма, особено през вековете след като неговата създателка бе проявила добрината да умре и да напусне сферата на политическите дебати. Фактът, че Квелкрист Фолкънър е избрала да се опре на най-бедните наемни работници в Харлановия свят, водеше мнозина неоквелисти до странното убеждение, че по време на Разселването е възнамерявала да издигне лидери, избрани изключително от тези среди. Фактът, че самата Надя Макита произхожда от сравнително привилегированата средна класа, старателно се заобикаляше, а тъй като не бе успяла да се издигне до върха на политическата власт, не й се бе налагало и да отговори на основния въпрос: Кой ще командва, когато пушилката се разсее? Но макар и премълчано, основното противоречие на съвременния неоквелизъм си остава неразрешено и в квелистка компания се смята за неприлично да го изтъкваш.