По-точно от нашата.
И може би в някои от младите хулигани, които работеха за Сегешвар, докато неизбежно не ги привлечеше животът на долнопробни хайдуци — може би в някои от тях тия чудовища събуждаха вледеняващата вселенска тръпка на разбирането колко далече сме от истинския си дом.
А може би не.
Някой се размърда в леглото до мен и изпъшка.
— Тия скапани твари никога ли не млъкват?
Споменът дойде едновременно с изненадата и взаимно се неутрализираха. Погледнах настрани и видях лицето на Вирджиния Видаура да се подава изпод възглавницата, която бе притиснала върху главата си. Очите й още бяха затворени.
— Време за хранене — обясних аз с набъбнал език.
— Само не мога да разбера кое ме дразни повече — те ли, или шибаните идиоти, дето ги хранят. — Тя отвори очи. — Добро утро.
— И на теб. — Спомних си как ме беше яхнала снощи. Усетих, че при този спомен отново започвам да се възбуждам. — Не очаквах да се случи в реалния свят.
Тя ме погледна по-внимателно, после се извъртя по гръб и заби поглед в тавана.
— И аз.
Събитията от предния ден лениво изплуваха на повърхността. Спомних си как зърнах за пръв път Видаура, изправена върху носа на ниския, дълъг катер на Сегешвар, който се полюшваше под масивните носещи конструкции на суперсала. Утринните лъчи откъм кърмата още не бяха стигнали толкова навътре между корпусите и докато слизах през люка за поддръжка, аз я виждах само като дребен силует с щръкнала коса и оръжие в ръката. Стойката й излъчваше впечатляваща самоувереност, но когато лъчът на фенерчето я освети за момент, видях още нещо, което не можах да определя. Тя ме погледна в очите за миг и извърна глава.
По време на утринното плаване през водите на Залива почти не разговаряхме. Силният западен вятър и студената, сива зора не предразполагаха към празни приказки. Когато наближихме брега, човекът на Сегешвар ни подкани да слезем долу, а друг млад хайдук със свирепо лице се изкатери в картечната кула на катера. Седяхме в тесния салон и слушахме как ревът на двигателите постепенно заглъхва с намаляването на скоростта. Видаура седна до Бразил и аз видях в полумрака как се хванаха за ръце. Затворих очи, облегнах се на студения метал и за да се намирам на работа, отново обмислих маршрута.
Океанът остана зад нас, наближихме някакъв занемарен, безнадеждно отровен плаж в северния край на Вчира, недалеч от скритите зад хоризонта предградия на Нова Пеща, чиито бордеи пращаха по тръби отровата си насам. Никой не беше толкова глупав, че да дойде на този плаж за риболов или плуване. Никой не видя как ниският, издължен катер на въздушна възглавница се стрелна през тясната ивица суша. Прекосихме мазни, замърсени блата, минахме през плитчини, задръстени от гниеща растителност, сетне излязохме в самата Зона. Продължихме на зигзаг с нормална скорост, за да заплетем следите си из безкрайната белотревна супа, спряхме на три различни балиращи станции, където хайдуците имаха връзки, и всеки път след това сменяхме посоката. Най-сетне достигнахме дома на Сегешвар сред пущинака — фермата за пантери.
Пътешествието отне почти цял ден. На последната балираща станция аз слязох за малко на кея и се загледах как слънцето залязва, превръщайки облаците над Зоната в парчета окървавена марля. На палубата на катера Бразил и Видаура разговаряха тихо и напрегнато. Сиера Трес още беше вътре, сигурно продължаваше да обменя с екипажа последните хайдушки клюки. Кои беше зает с телефонни разговори. Жената в носителя на Ошима се появи иззад една бала съхнещ белотрев, висока колкото нас двамата, спря до мен и също се загледа към хоризонта.
— Хубаво небе.
Изсумтях неопределено.
— Това е едно от нещата, които си спомням за Кошут. Вечерното небе над Зоната. Когато работех с белотревните жътвари през шейсет и девета и после през седемдесет и първа. — Тя седна долу, облегна се на балата и огледа ръцете си, сякаш търсеше следи от работата, за която говореше. — Естествено, караха ни да работим от тъмно до тъмно, но когато светлината почнеше да се променя така, знаехме, че почти сме приключили.
Мълчах. Тя се озърна към мен.
— Още не си убеден, а?
— Няма в какво да се убеждавам — отвърнах аз. — Моето мнение няма особена стойност. Ти убеди когото трябваше.