— Стой, стой! — Аз вдигнах ръка. Тия неща ги бях чувал неведнъж от Сините бръмбарчета. Нямах намерение да ги слушам пак, независимо от красивия залез. — Надя, знаеш много добре, че е пробвано и преди. Доколкото си спомням от уроците по предколониална история, овластеният народ, на когото тъй силно разчиташ, с радост е върнал властта на потисниците си срещу малко холопорно и евтино гориво. Може би тук се крие урок за всички нас. Може би народът предпочита да се забавлява с клюки и с голотиите на Джозефина Хикари и Риу Барток, вместо да се тревожи кой управлява планетата. Не ти ли е хрумвало? Може би така са по-щастливи.
В гласа й прозвуча презрение.
— Да, може би. Или може би периодът, за който говориш, се представя изопачено. Може би старата конституционна демокрация не е била такъв провал, както ни внушават авторите на учебници по история. Може би просто са я убили, отнели са ни я и сега лъжат.
Свих рамене.
— Може. Но ако е тъй, значи са страхотни майстори да въртят всеки път един и същ фокус.
— Естествено, че са майстори — почти изкрещя тя. — Ти нямаше ли да бъдеш? Ако от този фокус зависеше запазването на положението и привилегиите ти, запазването на един безсмислен живот, пълен със скапани удоволствия, нямаше ли да го овладееш? Нямаше ли да научиш и децата си, още щом проходят и проговорят?
— А ние, тъпите, не можем да научим потомството си как да разобличава фокуса? Не ме разсмивай! Трябва ли да провеждаме по едно Разселване на всеки двеста години, за да си спомняме?
Тя затвори очи и отметна глава назад. Сякаш говореше на небето.
— Не знам. Да, може би трябва. Борбата е неравна. Винаги е по-лесно да рушиш и убиваш, отколкото да градиш и образоваш. Властта по-лесно се трупа, отколкото се разсейва.
— Да. Или пък просто ти и квелистките ти приятелчета не искате да видите ограниченията на нашата обществена биология. — Усетих как гласът ми набира мощ. Опитах се да го овладея и продължих през зъби. — Точно така. Кланяй се и обожавай, по дяволите, прави каквото ти нареди човекът с брадата или костюма. Както казах, може би хората са щастливи така. Може би другите като теб и мен са просто някакъв скапан дразнител, рояк блатни буболечки, които не ги оставят да спят.
— Значи вдигаш ръце, така ли? — Тя отвори очи и ги завъртя към мен, без да отпуска глава. — Предаваш се, оставяш всичко на отрепките от Първите фамилии, а останалото човечество нека спи непробудно. Край на борбата.
— Не, боя се, че вече е късно, Надя. — С изненада открих, че не изпитвам очакваното мрачно задоволство от тия думи. Чувствах само умора. — Щом веднъж се задвижат, хората като Кои не спират лесно. Виждал съм ги. А за добро или за зло, ние вече се задвижихме. Мисля, че ще си получиш новото Разселване. Каквото и да кажа или да сторя.
Погледът й се впиваше в мен.
— И смяташ, че само си губим времето?
Въздъхнах.
— Виждал съм как се провалят нещата на твърде много светове, за да вярвам, че тук ще е различно. В най-добрия случай ще поведеш на смърт хиляди хора, без да постигнеш нищо, освен може би някои дребни отстъпки. В най-лошия — ще докараш емисарите на Харлановия свят, а повярвай ми, това надхвърля и най-страшните ти кошмари.
— Да, Бразил ми каза. Ти си бил един от тия щурмоваци.
— Точно така.
Погледахме залеза мълчаливо.
— Знаеш ли — каза тя, — не претендирам, че знам какво са ти сторили в онзи Емисарски корпус, но и друг път съм виждала хора като теб. Разчиташ на своята самоненавист, защото можеш да я преобразиш в ярост към набелязания обект за унищожение. Но това е статичен модел, Ковач. Статуя на отчаянието.