Досега.
Започнах от евтините хотели откъм Зоната. Изглеждаше разумно да предположа, че проповедникът е проследил дирите ми до „Дзуринда Туджман Склеп“, преди да потеглим за Милспорт. А след прекъсването на следата сигурно бе решил да изчака. Търпението е основно достойнство на убиеца — трябва да си готов за действие, но и трябва да знаеш кога да чакаш. Онези, които ти плащат, разбират това, а ако не разбират, има си начини да им обясниш. Чакаш и се ослушваш за най-дребни сведения. Всекидневните посещения на пристана Слънчев лъч дават възможност за предпазлив обзор на всекидневния транспорт, особено ако има нещо необичайно. Например матов, нисък пиратски катер сред пъстрите и претъпкани туристически корабчета, които обикновено спират на кея. Единственото, което не се връзваше със стила на професионален убиец, бе прекият въпрос към младежа, но го приписах на религиозното високомерие.
Лек, всепроникващ дъх на гниещ белотрев, зле поддържани фасади и неучтив персонал. Тесни улички, прорязани от остри сенки и горещи слънчеви лъчи. Влага, купища боклуци по ъглите, които изсъхваха само в часовете около пладне. Безцелно сновящи туристи, грохнали и унили след усилията да се повеселят на слънце. Аз бродех сред всичко това, опитвайки да оставя цялата работа на емисарския усет, да потисна главоболието и тръпнещата омраза, която напираше да намери отдушник.
Открих го още преди да е настъпила вечерта.
Не се оказа чак толкова трудно. Кошут все още беше относително незасегнат от Новото откровение и хората ги забелязваха, както човек би забелязал милспортски акцент в кръчмата на Ватанабе. На всяко място задавах едни и същи простички въпроси. Фалшивият сърфистки говор, който имитирах умело с помощта на чутото през последните седмици, ми позволи да преодолея недоверието на дребните служители и да засека къде се е появявал проповедникът. Шепа евтини кредитни чипове и няколко застрашителни погледа свършиха останалото. Когато следобедът почна да захладнява, аз стоях в тясното фоайе на нещо средно между евтин хотел и кантора за наем на лодки с гръмкото име „Дворец на вълните“. По ирония на съдбата мястото бе построено върху стари колони от огледално дърво над тинестите води на Зоната и вонята на гниещ белотрев проникваше през пода.
— Да, настани се преди около седмица — каза ми момичето от рецепцията, докато подреждаше на рафт до стената няколко очукани дъски за сърф. — Очаквах неприятности, задето съм жена и нося такива дрехи, нали разбирате. Но той сякаш изобщо не ми обърна внимание.
— Тъй ли?
— Да, много уравновесен човек, ще знаете. Зачудих се дали пък не е и сърфист. — Тя избухна в безгрижен, хлапашки смях. — Смахната работа, а? Но сигурно дори и при тях трябва да има сърфисти.
— Сърфистите са навсякъде — кимнах аз.
— Да поговорите с него ли искате? Или ще му оставите съобщение?
— Ами — аз погледнах таблото с кутийки за писма зад рецепцията. — Наистина искам да му оставя нещо, ако не възразявате. Изненада.
Това я заинтригува. Тя се усмихна.
— Разбира се, ще му предам.
Остави дъските и мина от другата страна на тезгяха. Аз порових из джоба си, намерих резервен пълнител за рапсодията и й го подадох.
— Заповядайте.
Тя пое с любопитство малкия черен предмет.
— Това ли е? Няма ли да оставите и бележка или нещо такова?
— Не, всичко е наред. Той ще разбере. Само му предайте, че довечера ще се върна.
— Добре, щом така искате. — Тя весело сви рамене и се обърна към кутийките. Изчаках я да остави пълнителя в прашното гнездо с номер 74.
— Всъщност… — казах аз с престорено смущение, сякаш ми бе хрумнало току-що. — Може ли да наема стая?
Момичето се обърна с изненада.
— Ами да, разбира се…
— Само за довечера. По-разумно е, отколкото да се настаня другаде и пак да идвам, нали разбирате.
— Дадено, няма проблеми. — Тя включи дисплея върху бюрото си, огледа го за момент и пак ми се усмихна. — Знаете ли, ако искате, мога да ви настаня на същия етаж. Не точно в съседната стая, тя е заета, но през две врати. Услугата е безплатна.
— Много мило — казах аз. — Знаете ли какво тогава, само му кажете, че съм тук, дайте му номера на моята стая и сам ще ме потърси. Всъщност по-добре ми дайте онова, което оставих.
Челото й се сбръчка от толкова много промени. Тя неуверено взе пълнителя.
— Значи не искате да му го предам?
— Вече не, благодаря. — Усмихнах й се. — Май ще е по-добре да му го дам аз. Така е някак по-лично.