Горе вратите се оказаха старомодни, на панти. Вмъкнах се в номер 74 със същата лекота, с която като шестнайсетгодишен уличен нехранимайко прониквах в занемарените складове за подводничарско оборудване.
Стаята беше тясна и неудобна. Тоалетна капсула, хамак-еднодневка за пестене на място и пране, вградени шкафове, пластмасова масичка и стол. Прозорец с променлива прозрачност, вързан нескопосано за климатичната система — проповедникът го беше оставил затъмнен. Огледах в полумрака къде да се скрия и по липса на друга възможност избрах капсулата. Докато прекрачвах вътре, лъхна ме остър мирис на антибактериален спрей — вероятно автоматичното почистване бе приключило преди малко. Свих рамене, постарах се да дишам през устата и потърсих из чекмеджетата болкоуспокояващи, за да смекча развихрилия се махмурлук. В едното намерих хапчета против слънчев удар. Глътнах две, седнах на капака на тоалетната и зачаках.
Има нещо нередно, предупреди ме емисарската интуиция. Нещо не пасва.
Може би онзи не е такъв, за какъвто го мислиш.
Да, бе. Дошъл е да ме увещава с добро. Господ го е насочил по правия път.
Религията е най-обикновена политика, само че с по-високи залози, Так. Знаеш това, видя го в действие на Шария. Няма причина тия хора да не постъпват по същия начин, когато ножът опре до кокала.
Тия хора са овце. Ще сторят каквото им наредят свещениците.
Сара нахлу в паметта ми като нажежено желязо. За момент околният свят се люшна от силата на моята ярост. За хиляден път си представих сцената и в ушите ми забуча шум като рев на далечна тълпа.
Извадих тебитския нож и се вгледах в матовото черно острие.
С тази гледка емисарското спокойствие бавно попи из тялото ми. Пак се отпуснах в тясната кабинка и се отдадох на ледената целенасоченост. Чух думите на Вирджиния Видаура.
Оръжията са само придатък. Ти си убиецът и унищожителят.
Убий бързо и изчезни.
Това няма да върне Сара. Когато приключиш, тя ще си остане мъртва.
При последното се навъсих. Не е приятно някогашните ти идоли да се разклатят. Да откриеш, че и те са обикновени хора като теб.
Вратата тихо изскърца и започна да се отваря.
Мислите се разсеяха като мъгла в потока на бликналата сила. Излязох от капсулата, заобиколих вратата и заех бойна стойка, готов да замахна с ножа.
Той не беше такъв, какъвто си го представях. Младият хайдук и момичето долу споменаха за хладнокръвието му и то пролича в начина, по който се завъртя от едва доловимото шумолене на дрехите и от трепването на въздуха в тясната стая. Но беше строен и слаб, с изящен бръснат череп и дълга черна брада, изглеждаща съвсем идиотски под тънките черти на лицето.
— Мен ли търсиш, свети отче?
За момент погледите ни се кръстосаха и ножът в ръката ми сякаш сам затрепери.
После проповедникът посегна нагоре, дръпна брадата си и тя с тихо пращене остана в ръката му.
— Естествено, че теб търся, Мики — каза уморено Ядвига. — Гоня те почти цял месец.
Глава 41
— Ти трябваше да си мъртва.
— Да, поне на два пъти. — Ядви навъсено въртеше фалшивата брада из ръцете си. Седяхме до евтината пластмасова масичка, без да се гледаме. — Май съм тук само защото не търсеха мен, когато дойдоха за другите.
При тия думи отново видях Драва — снежни вихрушки на черния нощен фон, замръзналото съзвездие на лагерните светлини и редки силуети, притичващи сгушени между сградите.
Бяха дошли на другата вечер, без предупреждение. Не станало ясно дали Курумая е бил подкупен, заплашен с по-високо началство или просто убит. Чрез командния софтуер на Антон, включен на пълна мощ, Ковач и неговите хора открили екипа на Силви по следите в мрежата. Разбили вратите и поискали пълно подчинение.
Очевидно не го получили.
— Видях Ор да унищожава някого — продължи механично Ядви, унесена в спомените. — Всъщност зърнах само блясъка. Той крещеше всички да излизат. Аз носех храна от бара. И дори не…
Тя млъкна.
— Няма нищо — казах аз.
— Не, мамка му, Мики, има нещо! Аз избягах.
— Ако не беше избягала, щеше да бъдеш мъртва. Истински мъртва.
— Чух как Кийока крещи. — Тя преглътна с усилие. — Знаех, че е твърде късно, но…