— Защото не искам Корпуса тук, мамка му. — За миг по лицето му се изписа отчаяние. — Аз съм родом от тук, Так. Това е моят дом. Мислиш ли, че искам да видя как се превръща в поредната Адорасион? В поредната Шария?
— Много благородно от твоя страна. — Ядви отлепи гръб от прозореца, пристъпи към масата и опипа дисплея. Там, където пръстите й проникнаха в полето, заиграха пурпурни и червени искри. — И какъв е бойният план, господин Умиротворител?
Погледът му заигра между двама ни и накрая спря върху мен.
— Въпросът е уместен, Тод.
Той се поколеба за момент. Спомних си за мига, когато трябваше да откача вцепенените си пръсти от кабела под марсианското гнездо в Текитомура. Тодор се откъсваше от емисарската вярност и фактът, че аз съм напуснал Корпуса, само още повече усложняваше положението.
Накрая той изръмжа и разпери ръце.
— Добре. Ето сензационната новина. — Той вдигна пръст срещу мен. — Твоят приятел Сегешвар те продаде.
Примигах.
— Няма начин, по дяволите.
Мураками кимна.
— Да, знам. Хайдушка вярност, нали? Задължен ти е. Само че, Так, трябва да се запиташ, на кого точно е задължен.
Ах, мамка му.
Той видя как проумявам и пак кимна.
— Да, и това знам. Виждаш ли, Такеши Ковач е спасил живота на Сегешвар преди два века обективно време. Старият Радул има дълг, но, явно, не вижда причина да го изплаща повече от веднъж. И твоят по-млад и по-свеж двойник сключи споразумение точно на тази основа. Рано тази сутрин хората на Сегешвар изловиха почти всичките ти плажни революционери. Щяха да хванат и теб, Видаура и демилитката, ако не бяхте тръгнали още в ранни зори по някаква работа в Ивицата.
— А сега? — Последните упорити искрици надежда. Изгасих ги и зачаках истината с каменно лице. — Хванаха ли Видаура и останалите?
— Да, спипаха ги на връщане. Държат всички, докато Аюра Харлан-Цурока пристигне с екип чистачи. Ако се беше върнал с другите, сега щяхте да сте под ключ заедно. Тъй. — Бърза усмивка, вдигната вежда. — Май ми дължиш една услуга.
Усетих как яростта ме изпълва като дълбока въздишка, като прилив. Оставих я да бушува в мен, после грижливо я изгасих като недопушена пура от морски коноп и я запазих за по-късно. Остави всичко друго! Мисли!
— Откъде знаеш всичко това, Тод?
Той небрежно махна с ръка.
— Нали ти казах, тукашен съм. Полезно е да имаш улични връзки. Знаеш как става.
— Не, не знам как става. Кой е шибаният ти източник, Тод?
— Не мога да ти кажа.
Свих рамене.
— Тогава и аз не мога да ти помогна.
— И просто зарязваш всичко? Сегешвар те продаде и ще му се размине? Приятелите ти от плажа ще умрат? Я стига, Так.
Поклатих глава.
— Уморих се да водя чужди битки. Бразил и неговите хора сами забъркаха тая каша, нека сами си я сърбат. А Сегешвар няма къде да избяга. Ще го намеря.
— Ами Видаура?
— Какво Видаура?
— Тя беше наша преподавателка, Так.
— Точно така, наша. Бягай да я спасиш.
Само емисар би го забелязал. Дори не беше тръпка, само помръдване на милиметър, може би и по-малко. Но Мураками бе вдигнал бялото знаме.
— Не мога да го направя сам — тихо каза той. — Не познавам отвътре двореца на Сегешвар, а при това положение ще ми трябва цял взвод емисари, за да го превзема.
— Тогава викни Корпуса.
— Знаеш какво ще означава това за…
— Тогава ми кажи кой ти е скапаният източник.
— Да — подхвърли подигравателно Ядви в настаналата тишина. — Или просто го покани от съседната стая.
Тя ме погледна в очите и кимна към затворената метална врата в дъното на стаята. Пристъпих натам и Мураками едва се удържа да не ми прегради пътя. Вместо това хвърли свиреп поглед към Ядви.
— Извинявай — каза тя и докосна челото си с пръст. — Усет за информационни потоци. Стандартно оборудване на инфоспец. Твоят приятел оттатък използва телефон и доста се движи. Струва ми се изнервен.
Усмихнах се на Мураками.
— Е, Тод. Ти решаваш.
Напрежението трая още една-две секунди, после той въздъхна и посочи вратата.
— Моля. Рано или късно щеше да се досетиш и сам.
Отидох до вратата, открих бутона за отваряне и го натиснах. Някъде в сградата забуча механизъм. Вратата плъзна нагоре на бавни, колебливи тласъци. Приведох се под нея.