Той се изкиска.
— Добре. А какво се вижда откъм твоя юг?
— Каквото се е виждало винаги. Якудза пробутва на лековерните разни тъпи басни за древна чест и традиция, а междувременно какво прави? Работи за същата гадна престъпност както всички останали, но отгоре на всичко се прегръща с Първите фамилии.
— Напоследък, явно, не са чак толкова гъсти.
— Я стига, Тод. Не се прави на наивник. Тия юнаци се гушкат с Харлан и прочие още откакто сме пристигнали на планетата. Танаседа може и да си плати за оная издънка с Протокола „Квалгрист“, но другите просто ще изразят най-любезно съжаление и ще се изнижат като мокра връв. После продължават пак по същата линия на незаконни доставки и кротко изнудване, както открай време. А Първите семейства ще ги посрещнат с отворени обятия, защото те са просто поредната нишка в мрежата, която са хвърлили върху нас.
— Знаеш ли. — Смехът още звучеше в гласа му. — Почваш да говориш досущ като нея.
— Като кого?
— Като Квел, мой човек. Говориш досущ като скапаната Квелкрист Фолкънър.
За една-две секунди думите увиснаха между нас. Извърнах глава и се загледах към мрака над Зоната. Може би, усещайки напрежението във въздуха между мен и Мураками, Ядви бе решила да ни остави сами на кея още докато групата от якудза се готвеше да потегли. За последно я видях да се качва на „Набучвател“ заедно с Влад и почетната стража. Говореха си нещо за кафе с уиски.
— Добре, Тод — казах спокойно аз. — Хайде тогава да ми отговориш на един въпрос. Защо Танаседа дотърча точно при теб да му оправяш бакиите?
Той направи гримаса.
— Сам го каза, аз съм милспортски кореняк. А якудзарите обичат да имат връзки на високо ниво. Влачат се подир мен още откакто за пръв път си дойдох в домашен отпуск преди повече от сто години. Мислят, че сме стари приятели.
— Така ли е?
Усетих втренчения поглед. Не му обърнах внимание.
— Аз съм емисар, Так — каза накрая той. — Не го забравяй.
— Да.
— И съм твой приятел.
— Вече ме купи, Тод. Недей да си губиш времето с празни приказки. Ще те вкарам през задната вратичка на Сегешвар при условие, че ми помогнеш да го очистя. А каква е твоята цел?
Той сви рамене.
— Аюра трябва да си плати за нарушение на протекторатските директиви. Двойно зареждане на емисар…
— Бивш емисар.
— Недей да говориш от чуждо име. Ти може да си бил уволнен, но не и той. А дори и за самото съхранение на копието някой от Харлановата йерархия ще трябва да си плати. Полага се пълно изтриване.
Гласът му странно трептеше. Погледнах го по-внимателно и осъзнах очевидната истина.
— Мислиш, че имат и твое копие, нали?
Крива усмивка.
— С какво си толкова специален, та да изкопират само теб? Я стига, Так. Звучи ли ти логично? Проверих архивите. В онзи набор сме били около дузина от Харлановия свят. Който е измислил тази гениална застраховка, със сигурност е копирал всички ни. Искаме Аюра жива, за да ни каже къде точно са ги укрили в Харлановата база данни.
— Ясно. Какво друго?
— Знаеш какво друго — тихо каза той.
Пак се загледах към Зоната.
— Няма да ти помогна да избиеш Бразил и другите, Тод.
— Не те и моля. Ако не за друго, заради Вирджиния ще се опитам да го избегна. Но някой трябва да плати сметката на Бръмбарчетата. Так, те убиха Мици Харлан насред Милспорт!
— Голяма загуба, няма що. Цялата жълта преса на планетата лее горчиви сълзи.
— Добре — мрачно отсече той. — Покрай нея избиха и цял куп странични жертви. Полицаи. Невинни минувачи. Имам правото да приключа операцията по свое усмотрение с етикет режимът стабилизиран, няма необходимост от по-нататъшно разгръщане. Но трябва някой да опере пешкира, иначе проверяващите от Корпуса ще разчепкат цялата история като животел. Знаеш как става. Някой трябва да плати.
— Поне привидно.
— Поне привидно. Но не е задължително да бъде Видаура.
— Бивша емисарка оглавява планетен бунт. Не, определено няма да се понрави на отдела за връзки с обществеността.
Той млъкна. Изгледа ме с внезапна враждебност.
— Наистина ли така си мислиш за мен?
Въздъхнах и затворих очи.
— Не. Извинявай.
— Правя всичко възможно да замажа работата с най-малко пострадали, Так. А ти не ми помагаш.