Настаних се на долната койка.
— Какво е това?
— Електромагнитен калашник — обясни тя. — Едно от момчетата ми го даде назаем.
— Вече и приятели си намери, а? — Обзе ме необяснима печал. Може би имаше нещо общо с феромоните, излъчвани от носителите „Ейшундо“. — Интересно откъде ли го е откраднал.
— Кой казва, че непременно го е откраднал?
— Аз. Тия типове са пирати. — Протегнах ръка нагоре. — Дай да го видя.
Тя сглоби отново оръжието и го пусна в дланта ми. Отпуснах пистолета пред очите си и кимнах. Електромагнитният калашник се славеше из всички Населени светове като отлично оръжие за безшумни акции, а този тук беше последен модел. Изсумтях и върнах пистолета.
— Да, най-малко седемстотин ООН долара. Нито един друсан пират няма да хвърли такива пари за безшумен пистолет. Свил го е. И най-вероятно е претрепал собственика. Внимавай с кого общуваш, Ядви.
— Ама че си весел тая сутрин. Спал ли си изобщо?
— С това твое хъркане? Ти как мислиш.
Никакъв отговор. Пак изсумтях и се унесох в спомените, разбудени от Мураками. Касенго, незначително пристанищно градче в почти незаселеното Южно полукълбо на Земята на Нкрума, наскоро превърнато в гарнизон на правителствени войски заради влошения политически климат и обтегнатите отношения с Протектората. По причини, известни само на местните власти, в Касенго имаше станция за междузвездна хипервръзка и планетното правителство се тревожеше, че военните на ООН могат да поискат достъп до станцията.
Имаше защо да се тревожат.
Ние бяхме пристигнали тихомълком през други станции по цялата планета през последните шест месеца, докато всички още се преструваха, че дипломацията ще свърши работа. Когато командването на Корпуса нареди да щурмуваме Касенго, вече бяхме свикнали със Земята на Нкрума не по-зле от нейните сто и петдесет милиона колонисти пето поколение. Докато нашите екипи за подмолни действия подклаждаха улични бунтове из градовете на север, Мураками и аз събрахме малък тактически отряд и изчезнахме на юг. Идеята беше да изтребим войниците от гарнизона, докато спят, и на другата сутрин да превземем станцията. Нещо обаче се обърка, беше изтекла информация и заварихме станцията с въоръжена до зъби охрана.
Нямаше време за нови планове. Щом имаше изтичане на сведения и гарнизонът беше предупреден, значи се задаваха подкрепления. Сред буря и леден дъжд щурмувахме станцията с антирадарни костюми и гравитационни раници, разпръсквайки станиол из небето, за да имитираме масирана атака. Сред бурята и суматохата тази хитрина постигна небивал успех. Гарнизонът се състоеше предимно от зелени новобранци, командвани от шепа кадрови офицери. След десет минути престрелка те захвърлиха оръжията и хукнаха да бягат под дъжда на малки, отчаяни групички. Ние ги преследвахме, изолирахме и обезвреждахме. Някои загинаха в бой, но повечето се предадоха в плен.
По-късно използвахме телата им, за да заредим първата вълна от емисарската офанзива.
Затворих очи.
— Мики? — долетя отгоре гласът на Ядви.
— Такеши.
— Както речеш. Ама дай да си останем на Мики, бива ли?
— Бива.
— Мислиш ли, че онзи мръсник Антон ще е там днес?
С известно усилие отново отворих очи.
— Не знам. Но предполагам, че да. Танаседа смяташе, че ще е там. Ковач май още го използва, може би като застраховка. При положение че никой не знае какво да очаква от Силви или от онова, което носи, винаги е за предпочитане да имаш подръка още един координатор.
— Да, логично звучи. — Ядви помълча. После, тъкмо когато очите ми взеха отново да се затварят, тя добави: — Не те ли смущава да говориш за себе си по такъв начин? Да знаеш, че той е някъде там.
— Естествено, че ме смущава. — Прозях се като змей. — Ще утрепя тоя дребен мръсник.
Тишина. Оставих клепачите си да се отпуснат.
— Слушай, Мики.
— Какво?
— Ако Антон е там…
Извъртях очи към горната койка.
— Да?
— Ако е там, искам да го очистя. Наложи ли се да стреляш, гръмни го в краката или нещо такова. Той е мой.
— Дадено.
— Сериозно говоря, Мики.
— Аз също — измънках аз, потъвайки в съня. — Мамка му, Ядви, трепи когото си искаш.
Мамка му, трепи когото си искаш.