Той изкрещя и аз го видях как залитна, стискайки ръката си. Разтърси ме дива радост, устните ми оголиха зъбите в жестока усмивка. Стрелях пак и той или падна, или се хвърли зад някакво прикритие. Прескочих парапета между галерията и клетката за хранене. Едва не паднах, но се удържах на крака. Залитнах, за да запазя равновесие и светкавично взех решение. Нямах време да заобикалям стената. Ако Сегешвар още беше жив, междувременно щеше да се изправи и да ме изпържи с бластера. Мостчето означаваше пет-шест метра над заграждението по права линия. Тичешком изскочих на него.
Металът под краката ми застрашително се наклони.
Долу в клетката нещо подскочи и изръмжа. От гърлото на пантерата ме лъхна воня на море и прогнило месо.
По-късно щях да разбера със закъснение: заграждението бе понесло удар от пристигането на „Набучвател“ и откъм страната на Сегешвар вечбетонът се беше пропукал. Онзи край на мостчето едва се крепеше на полуизтръгнатите болтове. И пак по същите причини от някоя друга клетка в комплекса се беше измъкнала пантера.
Все още ми оставаха два метра до края на мостчето, когато болтовете окончателно се изтръгнаха. Носителят „Ейшундо“ инстинктивно ме тласна напред. Изпуснах рапсодията и с две ръце се вкопчих в ръба. Мостчето пропадна под мен. Дланите ми се впиха в мокрия вечбетон. Едната се хлъзна. Геконовите клетки в другата ме удържаха. Някъде под мен блатната пантера изби с ноктите си искри от падналото мостче, после отскочи с пронизителен вой. Трескаво потърсих опора с другата ръка.
Главата на Сегешвар изникна над ръба. Беше пребледнял и по десния ръкав на сакото му се стичаше кръв, но когато ме видя, се ухили.
— Брей, мамка му — каза той почти добродушно. — Моят стар скапан приятел Такеши Ковач.
Отчаяно се извъртях настрани. Преметнах ходило през ръба на заграждението. Сегешвар видя това и куцукайки пристъпи по-близо.
— Няма да стане — рече той и ритна крака ми обратно.
Отново се извъртях, едва удържайки тежестта си с две ръце. За момент той се взря в мен отвисоко. После погледна отвъд бойните ями и кимна с леко задоволство. Дъждът плющеше около нас.
— Е, веднъж и аз да те гледам отгоре надолу.
— Майната ти — изпъшках аз.
— Знаеш ли, онази пантера долу може да се окаже от твоите приятели. Ирония на съдбата, нали?
— Свършвай по-бързо, Рад. Ти си продажен боклук. Каквото и да сториш, няма да промениш тази истина.
— Браво, Такеши. Хайде, покажи колко си морален. — Лицето му се изкриви и за момент си помислих, че незабавно ще смаже пръстите ми с крак. — Както винаги правиш. О, Радул е скапан престъпник. Радул не може сам да се справи, веднъж трябваше да му спасявам шибания живот. Правиш го, откакто ми отмъкна Ивона и до ден-днешен не си се променил, мамка ти.
Зяпнах в дъжда срещу него и почти забравих ямата под себе си. Изплюх водата от устата си.
— Какви ги дрънкаш, по дяволите?
— Знаеш много добре какви ги дрънкам! Онова лято при Ватанабе, Ивона Вашарели със зелените очи.
Името разбуди спомен. Рифът Хирата, дългокракият силует над мен. Мокро, солено тяло върху влажните гумени костюми.
Дръж се здраво.
— Аз… — Замаяно тръснах глава. — Аз си мислех, че се казва Ева.
— Виждаш ли, мамка му, виждаш ли! — Думите се изляха като гной, като застаряла отрова. Лицето му се изкриви от ярост. — Ти не даваше пет пари за нея, гледаше само да изчукаш поредната бройка.
За една безкрайна секунда миналото ме връхлетя като прибой. Носителят пое властта в свои ръце и аз увиснах сред грейнал тунел от калейдоскопичните образи на онова лято. На верандата при Ватанабе. Жегата ни притиска от оловното небе. Оскъдният ветрец откъм Зоната не може дори да разклати звънчетата от огледално дърво. Потта пропива дрехите, избива на капки по голата кожа. Лениви разговори и смях, остър мирис на морски коноп. Зеленоокото момиче.
— Беше преди двеста шибани години, Рад. А ти дори не разговаряше с нея. Както винаги, смъркаше тетрамет от деколтето на Малгожата Буковска, мътните да те вземат.
— Не знаех как да я заговоря. Тя беше… — Той заекна. — Тя просто значеше много за мен, мръснико.