— Е, малко е проблематично, но все ще измислим нещо. Както е тръгнало на Земята в последно време, сигурно ще поискат да ви доведа, или да ви изтрия. Сегашната администрация никак не си пада по емисари-изменници.
Кимнах уморено.
— И тъй?
Усмивката се разшири.
— И тъй — майната им. Ти си емисар, Так. Тя също. Може да сте загубили привилегиите, но това не означава, че не сте от нашите. Едно излизане от Корпуса не променя истинската ти същност. Мислиш ли, че ще плюя на всичко това само защото някаква жалка тайфа земни политици търси на кого да лепне вината?
Поклатих глава.
— Говориш за работодателите си, Тод.
— Майната им. Отговарям само пред Главния емисарски щаб. — Той захапа долната си устна и се озърна към Вирджиния Видаура, после пак ме погледна. Гласът му спадна до шепот. — Но ще ми трябва съдействие, за да го уредя, Так. Тя приема цялата работа твърде лично. Не мога да я пусна в това настроение. Най-вече защото ще ми пусне един плазмафраг в тила още щом се обърна.
„Набучвател“ плавно се приближаваше към една неизползвана част от кея. Съединителите излетяха напред и се забиха във вечбетона. Два от тях улучиха прогнили места и се измъкнаха веднага щом двигателите почнаха да ги обтягат. Корабът леко се люшна назад сред вълна от кипнала пяна и накълцан белотрев. Съединителите се прибраха и излетяха отново.
Нещо зад гърба ми нададе вой.
Отначало някаква наивна частица от мен си помисли, че Вирджиния Видаура най-сетне излива натрупаната скръб. Част от секундата по-късно разпознах механичния тон на звука и разбрах какво е — вой на сирена.
Времето сякаш удари спирачки. Секундите се превърнаха в огромни парчета действителност, всичко се движеше с лениво спокойствие, като под вода.
… Либек отскача назад от водата, запалената цигара пада от устните й, отскача от гърдите, разпръсквайки ситни искри…
… Мураками крещи в ухото ми, хвърля се покрай мен към гравиносилката…
… вграденият монитор вие, цяла редица дисплеи пламват като свещи покрай тялото на Силви Ошима, което изведнъж е почнало да се гърчи…
… широко отворените очи на Силви се впиват в моите, напрегнатият й поглед привлича моя…
… алармата ми е непозната, както и цялата тази нова апаратура на „Цзян“, но може да означава само едно…
… и ръката на Мураками излита нагоре от пояса, стиснала калашника…
… собственият ми вик се разтяга, слива се с неговия и аз се хвърлям напред да му попреча, все още с вързани ръце, движа се безнадеждно бавно…
И после облаците на изток се разцепиха и избълваха ангелски огън.
И кеят лумна от ярост и светлина.
И небето рухна над нас.
Глава 49
След това ми трябваше известно време, за да осъзная, че не сънувам отново. Гледката около мен вдъхваше същото опустошено, нереално чувство, както и детския кошмар, който бях преживял след зашеметяването. Отново лежах на кея във фермата на Сегешвар, но наоколо беше пусто и ръцете ми изведнъж се оказаха свободни. Бледа мъгла покриваше всичко и цветовете изглеждаха избелели. Гравиносилката търпеливо се рееше на същото място, но по типичната логика на кошмара сега в нея лежеше Вирджиния Видаура с мъртвешки бледо лице, ако не се брояха синините. На няколко метра навътре в Зоната по водата необяснимо горяха белезникави пламъци. Силви Ошима ги гледаше, седнала прегърбена и неподвижна като крилодер върху един нисък стълб за акостиране. Сигурно ме чу как залитам докато ставах, но не помръдна.
Дъждът най-сетне бе спрял. Из въздуха миришеше на изгоряло.
Залитайки, тръгнах напред и спрях до нея.
— Скапаният Григорий Ишии — каза тя, без да ме поглежда.
— Силви?
Най-сетне тя се обърна и вече нямаше нужда от потвърждение. Демилитската координаторка се беше завърнала. Стойката, погледът, гласът — всичко беше както преди. Тя се усмихна измъчено.
— Всичко е по твоя вина, Мики. Ти ми подхвърли мисълта за Ишии. Не можах да се отърва от нея. После си спомних кой е, трябваше да се върна обратно, за да го потърся. Да се разровя из пътищата, по които беше дошъл, по които беше дошла и тя. — Силви с усилие сви рамене. — Отворих пътя.
— Съвсем ме обърка. Кой е Григорий Ишии?