Пилотска грешка?
— Силви?
Тя пак се беше загледала към Зоната.
— Какво?
— Беше ли в съзнание, когато те измъкнахме от Рила? Знаеше ли какво става около теб?
— Милспорт? Не съвсем. Само донякъде. Защо?
— Имахме престрелка с един щурмокоптер и орбиталните го унищожиха. Тогава си мислех, че пилотът неточно е преценил ъгъла на издигане, или пък орбиталните са се изнервили от фойерверките. Но ако той беше продължил да ни обстрелва, ти щеше да умреш. Мислиш ли…
Силви сви рамене.
— Може би. Не знам. Връзката не е много надеждна. — Тя размаха ръка наоколо и се разсмя малко смутено. — Разбираш ли, не мога да върша такива неща, когато си поискам. Както казах, трябва да ги помоля много любезно.
Тодор Мураками — изпарен. Томасели и Либек, Влад-Малъри и целият му екипаж, целият брониран корпус на „Набучвател“, стотиците кубически метри вода под него и дори — погледнах китките си и видях върху тях леки изгаряния — дори биологичните белезници, с които бяха вързали мен и Вирджиния. Всичко бе изчезнало за микросекунди в един безкрайно прецизен огнен дъжд от небето.
Помислих си какъв интелект трябва да има една машина, за да постигне това от височина петстотин километра над планетата, помислих си още, че може би има отвъден живот и неговите пазители обикалят над нас, а после си спомних малката спретната спалня във виртуалния свят и веруюто на Отрицателите с отлепеното ъгълче върху вратата. Пак погледнах Силви и поне донякъде разбрах какво става в нея.
— Какво е усещането? — тихо попитах аз. — Да разговаряш с тях.
Тя изсумтя раздразнено.
— А ти как си мислиш? Усещането е като религия, сякаш всичките тъпотии на майка ми изведнъж са се претворили в реалност. Не е разговор, а по-скоро… — Тя размаха ръка. — Нещо като споделяне, като разтапяне на границата, която те превръща в това, което си. Не знам. Може би като секс, като хубав секс. Но не… Ах, мамка му, не мога да ти го опиша, Мики. Сама не вярвам, че се случи наистина. Да. — Тя се усмихна кисело. — Сливане с Божеството. Само че хора като майка ми биха побягнали с писъци от центъра за свръхзареждане, ако наистина се сблъскат с нещо подобно. Пътят е мрачен, Мики. Аз отворих вратата и софтуерът знаеше какво да прави после, искаше да ме отведе натам, това му е работата. Но е мрачно и студено. Оставя те гол. Разголен докрай. Има нещо като криле да те завият, но са студени, Мики. Студени и грапави, миришат на вишни и горчица.
— Но орбиталните ли говорят с теб? Или смяташ, че отвътре ги управляват марсианци?
Тя ме изненада с още една крива усмивка.
— Това вече ще е нещо, нали? Да разгадаеш великата тайна на нашето време. Къде са марсианците, какво е станало с всички тях?
За един дълъг миг усетих как образът се разлива из мен. Нашите крилати, хищни предшественици излитат в небето с хиляди и чакат ангелския огън да блесне и да ги преобрази, да ги превърне в пепел, за да се преродят във виртуалния свят над облаците. Може би дори прииждат на поклонение от всички други свои светове, сбират се за мига на безвъзвратния преход.
Тръснах глава. Това бяха просто идеи от школата на Отрицателите с лек примес на извратени християнски митове за саможертва. Не се опитвай да прехвърляш нашия културен човешки багаж върху същества, в които няма нищо човешко.
— Прекалено е лесно — казах аз.
— Да. И аз така си помислих. Както и да е, онзи орбитален, с когото говоря… усещам го като машина, също като миминтите или софтуера. Но да, вътре все още има марсианци. Каквото е останало от Григорий Ишии, непрекъснато бъбри за тях, ако изобщо успееш да изкопчиш дума от него. И мисля, че Надя ще си спомни нещо подобно, когато се поотдалечи от това. Мисля, че когато го стори, когато накрая си спомни как е излязла от тяхната база данни, за да попадне в главата ми, тогава ще може наистина да разговаря с тях. И в сравнение с това сегашната ни връзка ще е като африкански тамтами пред морзовата азбука.