Тътенът на двигателите стана по-плътен и равномерен.
Ласло се изкатери пръв и застана върху извитата горна част на престилката. Подпря се на корпуса и размаха ръка към мен. Избутах Силви напред, изкрещях в ухото й да се качва и видях с облекчение, че не е прекалено замаяна, за да се подчини. Щом стигна горе, Ласло я сграбчи и след няколко неловки маневри двамата изчезнаха в шахтата. Аз се изкатерих по стълбичката с цялата бързина, на която бяха способни вдървените ми ръце, вмъкнах се в отвора и шумът заглъхна.
Два метра над себе си видях Силви и Ласло да се катерят с разперени ръце и крака, търсейки опора в издатините по стената на шахтата. Спомних си небрежното самохвалство на инфоспеца при първата ни среща: седем метра катерене по тръба от полирана стомана. Фасулска работа. Беше облекчение да видя, че както винаги Ласло е преувеличавал. Шахтата далеч не беше полирана и по метала можеха да се намерят многобройни опори. За проба хванах един крепежен пръстен над главата си и открих, че мога да се издърпам по наклона без особени усилия. По-нагоре намерих и заоблени издатини, където да поема с крака част от теглото си. За момент се притиснах към тръпнещата стена на шахтата, припомних си предупреждението на Оиши за петте минути и продължих нагоре.
Когато достигнах върха, заварих изтощените Силви и Ласло да се подпират на тъничък ръб под отворен люк, запълнен с дипли от оранжев синтетичен брезент. Инфоспецът ми се усмихна измъчено.
— Това беше. — Той потупа податливата повърхност над главата си. — Това е най-долният спасителен сал. Първият за изстрелване. Промъквате се край него, качвате се отгоре и намирате люк към инспекционния проход между нивата. Бутнете най-близкия капак и ще излезете в някой от коридорите. Силви, ти мини първа.
Избутахме провисналия синтебрез от края на шахтата и през отвора лъхна топъл, застоял въздух. Неволно се разсмях от удоволствие. Ласло кисело кимна.
— Да, радвай се. А някои тепърва имат да се връщат в шибаната вода.
Силви се провря през отвора и аз понечих да я последвам, когато инфоспецът ме дръпна за ръкава. Извърнах глава. Той се поколеба.
— Лас? Казвай, мой човек, нямаме време.
— Ти. — Той вдигна предупредително пръст. — Вярвам ти, Мики. Грижи се за нея. Пази я, докато дойдем и ние, докато се възстанови.
— Добре.
— Вярвам ти — повтори той.
После се завъртя, пусна ръба и бързо се плъзна надолу по извитата шахта. Когато изчезна, до ушите ми долетя тих плясък.
Стори ми се, че гледах подир него безкрайно дълго. Накрая се завъртях и раздразнено си проправих път през платнената преграда между мен и новите ми отговорности.
Споменът ме обгърна.
В бараката…
— Ти. Помогни ми. Помогни ми!
Тя впива поглед в мен. Мускулите на лицето й се обтягат от отчаяние, устните леко се разтварят. От тази гледка кипва дълбока и неочаквана възбуда. За да ме сграбчи, тя е отметнала спалния чувал и сега под протегнатата ръка мога да видя в светлината на илумниевата лампа овалните могилки на гърдите й. Не за пръв път я виждам така — Неуловимите не страдат от излишна свенливост и след месец лагеруване в малки биваци из Неразчистеното вероятно мога да нарисувам по памет голите тела на целия екип… но нещо в лицето и позата на Силви изведнъж е придобило мощно сексуално излъчване.
— Пипни ме. — Дрезгавият глас не е неин и от звука му косъмчетата по тила ми настръхват. — Кажи ми, че си истински, мътните да те вземат.
— Силви, ти не си…
Ръката й плъзва от моята към лицето ми.
— Мисля, че те познавам — казва изненадано тя. — Избраник от Черната бригада, нали? Батальон Тецу. Одисей? Огава?
Японският, на който говори, е архаичен, неизползван от векове. Потискам зараждащата се тръпка и упорито отговарям на аманглийски.
— Силви, чуй ме…
— Силиви ли се казваш? — По лицето й трепва съмнение. Тя също сменя езика. — Не си спомням, аз, то, не мога…
— Силви.
— Да, името ти е Силиви.
— Не — изричам аз с изтръпнали устни. — Твоето име е Силви.
— Не. — Изведнъж я обзема паника. — Името ми е… Името ми е… Наричат ме, наричаха ме…
Гласът й секва, очите й се откъсват от моите. Опитва да се измъкне от спалния чувал. Лакътят й се хлъзга по гладката подплата и тя залита към мен. Протягам ръце и те изведнъж се изпълват с топло, мускулесто тяло. Юмрукът, който стегнах, когато тя заговори, сега инстинктивно се разтваря и мозъчните приставки изтракват на пода. Дланта ми опира в изпъната плът. Косата й се раздвижва, плъзва по шията ми и аз усещам нейния мирис, аромата на топлина и женска пот, бликащ от разтворения спален чувал. Нещо отново трепва из слабините ми и тя навярно също го усеща, защото издава глух, гърлен стон, притискайки устни до гърлото ми. По-надолу в тесния чувал краката й се размърдват нетърпеливо, после се разтварят пред ръката ми, която слиза надолу по ханша и хлътва между бедрата. Преди да осъзная какво върша, вече я галя и тя е влажна под пръстите ми.