Зад мен Силви изсумтя доволно и аз се обърнах тъкмо навреме, за да видя как вратата на хижата се отваря. Тя иронично ми стори път.
— След вас, професоре.
Синкавото дежурно осветление примига и грейна в бяло, докато пренасяхме раниците си вътре. Отнякъде долетя шепотът на включен климатик. Върху масата в ъгъла трепна спиралното сияние на информационен дисплей. Из въздуха се носеше силен дъх на дезинфекция, но усещах, че вече започва да се раздвижва, за да проветри помещенията за новодошлите обитатели. Метнах раницата си до стената, смъкнах якето и придърпах един стол.
— Кухнята е в една от другите хижи — каза Силви, докато обикаляше насам-натам и отваряше вътрешните врати. — Но така или иначе повечето ни провизии са самозатоплящи се. Иначе разполагаме с всичко необходимо. Банята е там. Легла — там, там и там. Не са автоматични, съжалявам. Според служебната информация сградата е предвидена за шестима. Информационните системи поддържат пряка връзка с глобалната мрежа чрез базата данни на Милспортския университет.
Кимнах и небрежно прокарах длан през светлинките на дисплея. Въздухът трепна и срещу мен внезапно се появи строго облечена млада жена. Тя сведе глава в официален поклон.
— Професор Тръпка.
Озърнах се към Силви.
— Ха-ха, много смешно.
— Аз съм Обект 301. С какво мога да ви услужа?
Прозинах се и огледах стаята.
— Това място има ли отбранителни системи?
— Ако намеквате за оръжие — отвърна сдържано синтетичният образ, — за съжаление няма такова. Използването на огнестрелни системи или неуправляема енергия в близост до обект с тъй голяма ксенологична важност би било непростимо. Трябва да изтъкна обаче, че всички съоръжения на обекта са заключени с кодова система, която е извънредно трудна за преодоляване.
Пак хвърлих поглед към Силви. Тя отвърна с широка усмивка. Изкашлях се.
— Добре. А как стои въпросът с наблюдението? Какъв обсег имат сензорите ти?
— Съзнанието ми обхваща само обекта и служебните сгради. Но с помощта на цялостната глобална мрежа имам достъп…
— Да, благодаря. Засега нямам други въпроси.
Образът трепна и изчезна, оставяйки за момент околното пространство мрачно и неподвижно. Силви пристъпи до външната врата и натисна бутона за затваряне. Размаха ръка наоколо.
— Мислиш ли, че тук ще сме в безопасност?
Свих рамене и си спомних заплахата на Танаседа. Глобална заповед за залавянето ви.
— Е, за момента едва ли някъде другаде ще сме в по-голяма безопасност, отколкото тук. Лично аз бих потеглил за Милспорт още довечера, но именно затова…
Млъкнах. Тя ме погледна учудено.
— Именно затова… какво?
Именно затова се придържаме към идеята, която хрумна на теб, а не на мен. Защото каквото хрумне на мен, най-вероятно ще хрумне и на него.
— Именно това ще очакват да сторим — поправих се аз. — Ако извадим късмет, ще профучат покрай нас в южна посока с най-бързия транспорт, който успеят да уредят.
Тя дръпна стола срещу мен и го възседна наопаки.
— Да. И какво ще правим междувременно?
— Да го смятам ли за предложение?
Думите излетяха от устата ми, преди да ги осъзная. Очите на Силви се разшириха.
— Ти…
— Извинявай. Много съжалявам, беше… шега.
За подобна мизерна лъжа биха ме изхвърлили най-позорно от редиците на емисарите. Представих си как Вирджиния Видаура клати глава с печално смайване. Не бих измамил дори и монах, дал свещен обет за доверие и приют на странниците. И определено не успях да измамя Силви Ошима.
— Виж какво, Мики — бавно изрече тя. — Знам, че съм ти длъжница за онази вечер с Брадите. И те харесвам. Много. Но…