— Вчира Бийч? Я стига!
— Мисли каквото си щеш. Все ми е тая.
— След толкова време? Мислех…
— Да, и аз. Но след като тя си отиде, опитах… — Той млъква. Преглъща с усилие. — Все още имахме общи сметки. Тя си беше взела билет втора класа за пътуване на юг със скоростен товарен кораб. След пристигането си купила нов носител. Цялата й сметка хвръкнала. До шушка. Тя е… знам, че тя е някъде там с гадния…
Гласът се задавя. Тежко мълчание. Някакъв оцелял по чудо остатък от благоприличие ме кара болезнено да присвия очи. Старая се гласът ми да звучи съчувствено.
— Значи смяташ, че Бразил все още се навърта по ония места, а?
— Че кога се е променяло нещо във Вчира Бийч? — пита горчиво човекът отсреща.
— Добре, Ярос. Това ми трябваше. Благодаря, мой човек. — Подигравателно вдигам вежда на собствените си думи. — И недей да се тормозиш.
Мрачно сумтене. Точно когато се каня да прекъсна връзката, отсреща долита тиха кашлица.
— Слушай, ако я видиш, кажи й…
Чакам.
— Абе, майната му!
И той затваря.
Денят гаснеше.
Под мен нощта нахлуваше откъм морето и из Текитомура припламваха светлини. Издутият диск на Хотей висеше над западния хоризонт, хвърляйки по водата трептяща оранжева пътека към брега. Медният нащърбен Мариканон грееше малко по-горе и встрани от него. Из морето навигационните светлини на рибарските кораби вече изпъстряха гъстеещия мрак. Откъм пристанището долитаха приглушени звуци. Няма покой за демилитите.
Огледах се към хижата и с крайчеца на окото си зърнах марсианското гнездо. То се издигаше решетесто и огромно в тъмнеещото небе от дясната ми страна като скелет на някакво отдавна загинало създание. Медно-оранжевата смес на двете лунни сияния пронизваше отворите в конструкцията и излизаше понякога под изненадващ ъгъл. С нощта се надигаше хладен бриз и висящите кабели лениво потрепваха.
Отбягваме ги, защото не ни вършат работа на свят като този, но се чудя дали е само това. Веднъж една позната археоложка ми каза, че човешките селища избягват реликвите от марсианската цивилизация по всички светове на Протектората. Инстинктивно е, твърдеше тя. Атавистичен страх. Дори и градчетата на археолозите почват да умират веднага след края на разкопките. Никой не остава по свое желание.
Загледах се в лабиринта от пречупени лунни лъчи и сенки из гнездото и усетих как частица от този атавистичен страх се процежда в мен. Беше твърде лесно да си представя как в гаснещата светлина отеква бавният плясък на криле, а горе из вечерното небе кръжат хищни силуети, по-големи и по-ъгловати от всичко, което е летяло из земното небе през цялата човешка история.
Свих раздразнено рамене и прогоних мисълта.
Дай да се съсредоточим върху реалните проблеми, Мики, бива ли? И те ни са предостатъчно.
Вратата на хижата се отвори и бликналата светлина изведнъж ме накара да осъзная колко е застудяло навън.
— Ще дойдеш ли да хапнем? — попита Силви.
Глава 16
Престоят в планината не ни се отрази много добре.
Първата сутрин спах до късно, но когато най-сетне се извлякох от спалнята, бях замаян и ме мъчеше главоболие. Изглежда, „Ейшундо Органикс“ не бяха проектирали моделите си за охолен живот. Силви не се мяркаше наоколо, но масата беше отрупана с всевъзможни продукти за закуска — повечето с вече задействани нагреватели. Разрових се из остатъците, намерих неизползвана кутия кафе, загрях го и го изпих прав до прозореца. Из главата ми се въртяха смътни спомени за сънища, изпълнени с първобитен страх от удавяне. Наследство от дългия престой на носителя в резервоара — беше ми се случвало и през първите дни в Неразчистеното. Сблъсъците с миминтите и динамичният живот с Неуловимите на Силви прогониха тия тревоги и вкараха в сънищата ми по-нормални варианти: гонитби, престрелки и объркани възстановки от собствената ми памет.
— Буден сте — каза Обект 301, изниквайки встрани от мен.
Озърнах се и надигнах чашата.
— Още не, но ще се събудя.
— Колежката ви остави съобщение. Желаете ли да го чуете?
— Вероятно.
— Мики, отивам да се разходя из града — заговори синтетичният образ с гласа на Силви. Все още не бях се разсънил напълно и това дребно несъответствие ме порази по-силно, отколкото би трябвало. Стори ми се ужасно нелепо и нежелано напомняне за основния ми проблем. — Ще се поровя из базите данни. Искам да видя дали ще мога да задействам мрежата, евентуално да се свържа чрез нея с Ор и останалите. Да разбера какво става там. Ще гледам и да донеса едно-друго. Край на съобщението.