Тя свърши с мощно разтърсване и натисна жестоко главата ми между бедрата си. Посегнах назад, внимателно разтворих хватката и с усмивка се изправих на крака.
И се озовах срещу друга жена.
Невъзможно бе да определя какво точно се е променило, но емисарският усет го разчете и абсолютната сигурност беше като внезапното усещане за пропадане.
Надя Макита се завръщаше.
Виждах я в присвитите очи и изкривеното ъгълче на устните, което нямаше нищо общо с израженията на Силви Ошима. В странната настървеност, плъзнала по лицето й като пламък, в ускореното, задавено дишане, сякаш веднъж изчерпан, оргазмът се връщаше като огледално повторение.
— Привет на Мики Тръпката — проговори дрезгаво тя.
Дъхът й стана по-бавен, устата й се изви в лукава усмивка досущ като онази, която току-що бе изчезнала от лицето ми. Тя се спусна от масата, посегна надолу и ме докосна между краката. Беше старото, уверено хващане, което помнех, но от изненада бях загубил ерекцията си почти напълно.
— Има ли нещо? — прошепна тя.
— Аз…
Тя ме галеше с две ръце, сякаш нежно придърпваше дълго въже. Усетих как се възбуждам отново. Тя ме гледаше в лицето.
— Има ли нещо?
— Няма нищо — бързо отвърнах аз.
С елегантно движение тя се отпусна на коляно, без да откъсва очи от моите, и пое в устата си върха на члена ми. Едната ръка продължи да го гали, а другата слезе към дясното ми бедро, обгърна мускула и стисна силно.
Мамка му, това си е чисто безумие, обади се някакво хладно, деловито късче от моята емисарска личност. Трябва веднага да сложиш край.
А нейните очи, впити в моите, нейният език, зъбите и ръката й ме тласнаха към експлозията.
Глава 17
По-късно лежахме на моето легло потни, преплетени един в друг, все още с кръстосани ръце от последната трескава прегръдка. На места кожата ни лепнеше от смесените ни сокове, а множеството оргазми бяха оставили мускулите ни покорно отпуснати. Зад клепачите ми упорито прелитаха сцени от онова, което бяхме сторили един на друг, един с друг. Виждах я клекнала над мен, опряла кръстосани ръце върху гърдите ми, да тласка надолу все по-силно и по-силно. Виждах се как яростно я пронизвам изотзад. Виждах как вагината й слиза върху лицето ми. Виждах я да се гърчи под мен, смучейки бясно централния кабел на собствената си коса, докато аз блъскам между бедрата й, които ме стягат като менгеме. Виждах как поемам в устата си кабела, навлажнен с нейната слюнка и свършвам с мощен мускулен спазъм, който ме поваля върху нея.
Но когато тя заговори, побиха ме тръпки от измененото й, леко фъфлещо произношение на аманглийски.
— Какво? — Тя навярно бе усетила, че се разтърсих.
— Нищо.
Тя отметна глава, за да ме погледне. Усещах погледа й отстрани върху лицето си като топла вълна.
— Зададох ти въпрос. Какво има?
За момент затворих очи.
— Надя, нали?
— Да.
— Надя Макита?
— Да.
Озърнах се към нея.
— Дявол да те вземе, как дойде тук, Надя?
— Това да не е метафизичен въпрос?
— Не. Технологичен. — Подпрях се на лакът и посочих тялото й. Независимо от емисарското обучение, неволно се смаях колко спокоен и безразличен успявам да бъда. — Не може да не усещаш какво става тук. Живееш в командния софтуер и понякога се измъкваш навън. От това, което видях, мога да предполагам, че излизаш по линията на първичните инстинкти заедно с техния устрем. Секс, може би също тъй страх или ярост. Тия неща замъгляват повече функции на съзнанието и това ти дава възможността. Но…
— Да не би случайно да си експерт?
— Бях. — Гледах я внимателно в очакване на реакция. — Някога бях емисар.
— Какъв?
— Няма значение. Докато си тук, искам да узная едно — какво стана със Силви Ошима?
— С коя?
— По дяволите, Надя, носиш нейното тяло. Недей да ми се правиш на тъпа.
Тя се претърколи по гръб и заби поглед в тавана.
— Не ми се говори за това.
— Да, сигурно. Ако искаш да знаеш, и на мен не ми се говори. Но рано или късно ще ни се наложи. Знаеш го много добре.
Дълго мълчание. Тя разтвори крака и разсеяно се почеса от вътрешната страна на бедрото. Пресегна се и стисна спадналия ми член. Лекичко отместих ръката й.