— Забрави, Надя. Изцеден съм. Тази вечер дори и Мици Харлан не може да ми го вдигне. Време е да си поговорим. И тъй, къде е Силви Ошима?
Надя отново се търкулна настрани.
— Да не съм й бавачка? — попита раздразнено тя. — Мислиш ли, че владея положението?
— Може би не. Но все трябва да имаш някаква идея.
Нова тишина, но този път тръпнеща от напрежение. Чаках. Накрая Надя се завъртя към мен с отчаяние в очите.
— Знаеш ли какво, сънувам я тая скапана Ошима — изсъска тя. — Тя е просто един шибан сън, тъй че откъде да знам къде отива, когато се събудя?
— Да, очевидно и тя те сънува.
— И очакваш от това да ми олекне?
Въздъхнах.
— Разкажи ми какво сънуваш.
— Защо?
— Защото, Надя, аз се мъча да ти помогна, по дяволите.
Очите й пламнаха.
— Добре — отсече тя. — Сънувам, че я плашиш. Доволен ли си? Сънувам, че се пита за чий се мъкнеш насам-натам с душите на толкова много мъртви проповедници. Че се чуди кой всъщност е тоя шибан Мики Тръпката и дали е здравословно да се намираш около него. Дали ще я скъса от чукане при първа възможност. Или само ще я изчука и ще я зареже. Ако си се надявал да вържеш оная жена, Мики, или както там ти е името, забрави го. По-добре се дръж за мен.
За миг изчаках мълчаливо да осъзная докрай тия последни думи. Тя се усмихна.
— Това ли искаше да чуеш?
Свих рамене.
— Не е зле за начало. Ти ли я подтикна към секса? За да получиш достъп.
— Много ти се иска да знаеш, а?
— Сигурно мога да разбера и от нея.
— Ако изобщо се върне. — Нова усмивка, този път по-хищна. — На твое място не бих разчитала.
И продължихме. Известно време се карахме и заяждахме, но товарът на отминалия секс не ни позволи да се развихрим. Накрая се отказах, седнах на ръба на леглото и се загледах към общата стая, където сиянието на Хотей все така хвърляше светли правоъгълници по пода. След няколко минути усетих нейната ръка върху рамото си.
— Извинявай — тихо изрече тя.
— Тъй ли? За какво?
— Току-що осъзнах, че сама си го изпросих. Така де, попитах те за какво си мислиш. Ако не искам да зная, защо питам, нали?
— Има такава работа.
— Просто… — Тя се поколеба. — Слушай, Мики, наляга ме дрямка. А одеве излъгах. Нямам представа дали Силви Ошима ще се завърне и кога точно. Не знам дали утре сутрин ще се събудя или не. Има от какво да се изнерви човек, нали?
Гледах към оранжевите петна на пода в другата стая. За миг ме обзе чувство на шемет и веднага отмина. Изкашлях се.
— Можеш да разчиташ на амфетаминовата кола — казах дрезгаво аз.
— Не. Рано или късно ще трябва да заспя. Няма смисъл да бягам. Уморена съм, и което е още по-лошо, чувствам се отпусната и щастлива. Имам чувството, че ако трябва да си отида, сега е моментът. Всичко е биохимия, знам, но не мога да се боря безкрайно. И мисля, че ще се върна. Нещо ми го подсказва. Но още не знам кога, нито пък къде отивам. И това ме плаши. Можеш ли… — Ново мълчание. Чух я как тихо преглътна. — Би ли искал да ме прегърнеш, докато си отивам?
Оранжево сияние по сенчест и протрит под.
Посегнах към ръката й.
Както повечето тела военен образец, които бях носил, моделът „Ейшундо“ имаше вграден будилник. В определения час сънищата — ако изобщо бе имало други сънища — се преляха в изгряващо тропическо слънце над спокойни води. Отнейде долиташе аромат на плодове и кафе, дочувах тихи, весели гласове. Прохладен утринен пясък под босите ми нозе и лек, но неспирен бриз върху лицето ми. Шум на прибой.
Вчира Бийч? Вече?
Ръцете ми бяха пъхнати в джобовете на избелели бермуди, вътре напипвах песъчинки, които…
Събудих се и усещанията изчезнаха мигновено. Нямаше нито кафе, нито плаж, където да го изпия. Нямаше пясък под петите или под пръстите ми. Имаше светлина, но беше доста по-бледа, отколкото в спомена, и се процеждаше през прозорците в другата стая, разливайки наоколо сиво, потискащо спокойствие.
Завъртях се внимателно и погледнах лицето на жената, която спеше до мен. Тя не помръдна. Спомних си страха в очите на Надя Макита снощи, докато се отпускаше малко по малко в съня. Леките вълни на съзнанието трепваха по ръцете й, отминаваха и спираха, сетне тя примигваше и пак се събуждаше. А после онзи внезапен и неочакван миг, когато тя потъна напълно и не се завърна. Сега лежах, гледах покоя по спящото й лице и ми ставаше още по-тежко.