Нови викове долетяха иззад бараките. Не стреляха. Сигурно проверяваха зад ъглите, но нямах време да напрягам неврохимията и да проверявам дали е така. По дланите ми изби пот, стълбичката пукаше и се клатеше под тежестта ми. Епоксидната смола не държеше много добре върху марсианската сплав. Удвоих скоростта, стигнах догоре и с облекчена въздишка се преметнах върху гредата. Легнах по гръб, успокоих дишането си и се ослушах. Чрез неврохимията ясно долових звуците на зле организирано претърсване долу между бараките. Някой се мъчеше да простреля ключалката на една от вратите. Отправих поглед към небето и се замислих.
— Обект 301 — прошепнах едва доловимо. — Тук ли си?
— Да, намирам се в комуникационна близост. — Думите сякаш долитаха от въздуха до ухото ми. — Не се налага да говорите по-високо. Предполагам, че с оглед на ситуацията не желаете да приема видим образ в близост до вас.
— Правилно предполагаш. Искам обаче по моя команда да станеш видим в една от заключените бараки долу. Още по-добре ще е, ако можеш да създадеш няколко образа. Можеш ли?
— Предвиден съм за едновременно индивидуално общуване с всички членове на първоначалния археологически екип плюс седмина гости. — Трудно бе да преценя при толкова тих разговор, но ми се стори, че долавям в гласа му лека насмешка. — Това ми осигурява тотален капацитет от шейсет и две отделни изображения.
— Добре де, засега три-четири ще свършат работа. — Безкрайно предпазливо се превъртях по корем. — Слушай, можеш ли да се представиш за мен?
— Не. Мога да избирам изображения по каталог, но не и да ги променям.
— Имаш ли мъжки образи?
— Да, макар че възможностите не са чак толкова…
— Добре, и така става. Просто избери от каталога няколко, които да приличат на мен. Мъже с подобно телосложение.
— Кога ще желаете да започна?
Опрях длани под гърдите си.
— Сега.
— Започвам.
Минаха две секунди, сетне сред бараките долу избухна истински хаос. Загърмя бластерна пукотевица, смесена с предупредителни крясъци и тропот на бягащи нозе. Петнайсет метра над тази сцена аз рязко се отблъснах с ръце, приклекнах и спринтирах напред.
Конзолната опора минаваше около петдесет метра над пустотата, после гладко се сливаше с корпуса на гнездото. Край мястото на съединението зееха широки овални входове. Археолозите се бяха опитали да закрепят предпазни перила по горната част на опората, но също както при стълбичките, епоксидната смола не бе издържала изпитанията на времето. На места въжето се беше откъснало и висеше край гредата, другаде просто липсваше. Направих гримаса и съсредоточих цялото си внимание към широкия корниз в края, където гредата се съединяваше с основната структура. Продължих спринта.
Неврохимията различи един глас, крещящ сред всеобщата шумотевица:
— … огъня, тъпи копелета! Не стреляйте! Спрете огъня, мамка ви! Горе, той е там, горе!
Зловещо мълчание. С отчаяно усилие увеличих скоростта. После бластерни изстрели прорязаха въздуха около мен. Подхлъзнах се, едва не полетях надолу през една от пролуките в парапета. Отново се хвърлих напред.
Гласът на Обект 301, засилен от неврохимията, прозвуча в ухото ми като гръмотевица:
— В момента някои части от обекта се смятат за опасни…
Изръмжах свирепо.
Усетих зад гърба си топлината на бластерен лъч, лъхна ме остър мирис на йонизиран въздух.
Новият глас пак изрева отдолу, сякаш само на крачка от мен:
— Дай ми това, по дяволите. Ще ти покажа как…
Хвърлих се настрани по корниза. Изстрелът, който очаквах, проряза плитка огнена бразда по гърба и рамото ми. Учудващо добра далечна стрелба с толкова неудобно оръжие. Паднах долу, претърколих се, скочих отново и се хвърлих към най-близкия овален отвор.
Над главата ми прелетяха още няколко изстрела.
Трябваше им почти половин час, за да влязат след мен.
Укрит в колосалната марсианска постройка, аз напрягах неврохимията и следях спора, доколкото можех. Не успях да намеря ниска наблюдателна точка, откъдето да виждам какво става навън — скапани марсиански строители, — но по някакъв странен акустичен ефект на вътрешната структура до мен от време на време долитаха откъслеци от разговора. Общият смисъл беше сравнително ясен. Наемниците искаха да си обират крушите, водачът им държеше да види главата ми набучена на кол.