Не можех да го упрекна. На негово място и аз щях да искам същото. Голяма глупост е да се върнеш при шефовете на якудза с изпълнена наполовина задача. И още по-голяма — да оставиш зад гърба си недоубит емисар. Той знаеше това по-добре от всички останали.
Гласът му се оказа по-младежки, отколкото бях очаквал.
— … да повярвам, че ви е страх от това място, по дяволите. За Бога, та всички вие сте израснали на две крачки оттук. Това е просто една скапана развалина.
Озърнах се към титаничните извивки и кухини, усетих лекия, но неудържим начин, по който очертанията им притегляха вниманието нагоре, докато очите почнат да те болят. Ярка утринна светлина проникваше от невидими отвори високо горе, но по пътя надолу някак омекваше и се променяше. Матово синкавите метални плоскости сякаш я засмукваха, а остатъкът от лъчите се отразяваше странно отслабнал и помътнял. Под второто ниво, на което се бях изкатерил, сенчестите области се редуваха с процепи и дупки в пода, където нито един здравомислещ човешки архитект не би ги разположил. Далече долу се мяркаха сивите скали на планинския склон, осеяни с рядка растителност.
Само развалина. Да, бе.
Той изглеждаше много по-млад, отколкото бях очаквал.
За пръв път се замислих сериозно колко по-млад може да е. Със сигурност му липсваха поне две много сериозни мои преживявания, свързани с марсианските руини.
— Слушайте, мамка му, та той дори не е въоръжен.
Повиших глас, за да ме чуят отвън.
— Хей, Ковач! Ако си толкова сигурен, мамка ти, защо не дойдеш да ми видиш сметката собственоръчно?
Внезапна тишина. Неясно мърморене. Стори ми се, че долових приглушения смях на някой от местните. Сетне чух неговия глас, повишен точно колкото моя.
— С добри възможности за подслушване са те обзавели.
— Нали?
— Смяташ ли да се биеш, или само ще подслушваш и ще подмяташ евтини оскърбления?
Ухилих се.
— Просто опитвам да се държа любезно. Но ако държиш да се биеш — моля. Само влез вътре. Можеш да си доведеш и наемниците.
— Имам по-добра идея. Ами ако накарам наемниците да обработят всички дупки на твоята приятелка, докато се решиш да излезеш? С неврохимията ще можеш да слушаш на воля. Макар че, откровено казано, ще се чува и без нея. Тия момчета са много усърдни.
Яростта избухна в гърдите ми, изпреварвайки разума. Лицевите ми мускули заиграха и се сгърчиха, целият носител застина неподвижно. За времето на два безкрайно бавни удара на сърцето бях в негова власт. После емисарските системи влязоха в действие, хладно проникнаха през емоцията и я изтласкаха на втори план за преценка.
Няма да го направи. Ако Танаседа те е проследил чрез Ошима и Неуловимите, значи знае, че е замесена в смъртта на Юкио Хираясу. А щом знае, ще я иска невредима. Танаседа е от старата школа и обеща екзекуция в стар стил. Няма да иска увредена стока.
И освен това става дума за теб самия. Знаеш на какво си способен и на какво не.
Тогава бях по-млад. Сега не бих го сторил. Мислено се помъчих да привикна с идеята. Там, навън. Там съм аз, само че по-млад. Не се знае какво…
Напротив, знае се. Това е емисарски блъф, трябва да ти е ясно. Неведнъж си го използвал.
— Езика ли си глътна?
— И двамата знаем, че няма да го направиш, Ковач. И двамата знаем за кого работиш.
Този път паузата, преди да отговори, бе едва забележима. Добре се справяше с изненадата, впечатли ме.
— За беглец изглеждаш удивително добре информиран.
— Така съм обучен.
— Попиваш местния колорит, а?
Думи на Вирджиния Видаура от встъпителна лекция пред кандидат-емисарите, изречени преди около един век лично време. Питах се колко ли време е минало за него.
— Да, има такава работа.
— Кажи ми нещо, мой човек, наистина бих искал да знам. При цялото това обучение как падна дотам, та да си изкарваш хляба като евтин наемен убиец? Да си призная, подобен обрат в кариерата искрено ме озадачава.
Докато го слушах, изведнъж ме обзе хладно прозрение. Изкривих устни и се настаних по-удобно. Не отговорих.
— Тръпката, нали? Говоря с Мики Тръпката?
— Е, имам и друго име — извиках аз. — Но един тъпанар го открадна. Докато си го върна, можеш да ме наричаш Тръпката.