След няколко предпазливи привеждания настрани успях да установя, че отворът, за който говореше Обект 301, наистина е достъпен, ако се изправя върху края на шпила. Напрегнах лявата ръка, усетих леко раздвижване над лакътя и прецених, че ако не друго, поне ще ми свърши работа, за да се опра на ръба на люка. После сигурно бих могъл да вдигна крака и да се вмъкна в гнездото.
Още десет минути се обливах в пот и накрая реших, че съм готов да опитам.
Минута и половина по-късно лежах на пода на гнездото, кисках се тихичко и слушах как звукът отеква из причудливата архитектура, която ми бе спасила живота.
Лесна работа.
По някое време станах и тръгнах към изхода.
В хижата нападателите бяха изкъртили всички вътрешни врати, зад които би могла да се крие заплаха, а в спалнята имаше следи от борба. Масажирайки рамото си, аз огледах помещенията. По-малкото легло беше преобърнато и завивките се валяха на пода. Иначе всичко изглеждаше недокоснато.
Нямаше кръв. Не усетих характерния озонов мирис на изстрели.
На пода в спалнята открих ножа си и пистолета „Рапсодия“. Бяха отхвръкнали от преобърнатото легло и лежаха в срещуположни ъгли. Онези не си бяха направили труда да ги вземат.
Личеше, че много са бързали.
За какво са бързали толкова? Да слязат в подножието за трупа на Такеши Ковач?
Леко се навъсих, докато прибирах оръжията. Струваше ми се странно, че не са обърнали всичко с главата надолу. Според Обект 301 бяха пратили някого да намери тялото ми, но за такава работа не се налагаше да отива цялата група. Би било разумно да претърсят хижата поне набързо.
Зачудих се как ли върви сега издирването в подножието на планината. И какво ли ще сторят, когато не открият трупа ми. Докога щяха да продължат?
А най-вече се чудех какво ли ще стори той.
Върнах се в централното помещение и седнах на масата. Загледах се в дълбините на дисплея. Болката в лявото рамо като че поотслабваше.
— Обект.
Женската фигура изникна от другата страна на масата. Съвършена, както винаги, незасегната от събитията през последните часове.
— Професор Тръпка?
— Каза, че разполагаш със запис на станалото. Това обхваща ли целия район?
— Да, записът и излъчването се осигуряват от една и съща система. На всеки осем кубически метра от обекта има по една микрокамера. В гнездото записът понякога не е много качествен, но…
— Няма значение. Искам да ми покажеш Ковач. Запис на всичко, което е извършил и казал тук. Използвай дисплея.
— Започвам.
Внимателно оставих пистолета и тебитския нож на масата до дясната си ръка.
— И още нещо, Обект. Ако някой пак дойде по пътеката, съобщи ми веднага, щом влезе в обсега ти.
Той имаше великолепно тяло.
Прегледах записа за най-добрите кадри и избрах онзи, в който нападателите слизаха по планинската пътека към хижата. Спрях го и се вгледах. Фигурата му беше сравнително масивна, както се полага на боен носител, но в походката и стойката имаше изящна лекота, напомняща по-скоро тяло, създадено за тотален телесен театър. Лицето представляваше безупречна сплав от повече раси, отколкото можеш да срещнеш на Харлановия свят. Значи носителят бе изработен по поръчка. Генетични кодове, доставени от чужди планети. Мургава кожа с цвета на стар кехлибар, изненадващо сини очи. Широки, издадени скули, чувствени устни и дълга, леко къдрава черна коса, пристегната зад тила със статична панделка. Много красив носител.
И много скъп, дори и за якудза.
Потиснах неясните тръпки на тревога и накарах Обект 301 да прегледа останалите нападатели. Един от тях привлече вниманието ми. Висок и силен, с грива във всички цветове на дъгата. Микрокамерите на обекта го показаха в едър план. Мрачно, бледо лице с подкожни електронни схеми и стоманеносиви очи.
Антон.
Антон и поне двама мършави инфоспецове, които слизаха пред него по пътеката с плавната, координирана походка на демилити. Между тях беше жената, която застрелях в гнездото. След координатора се задаваха още двама, не, трима, но те, явно, се различаваха от останалите — просто не влизаха в познатата ми привидно безредна, но всъщност отлично координирана схема.
При тази гледка нейде дълбоко в мен се надигна мътно усещане за загуба.
Антон и Черепите.
Ковач бе довел хрътките си от Ню Хок.