— Хей, Юкио, мой човек. Дай да те погледна. — Плекс пристъпи напред и разпери ръце. Усмихна се неуверено. — Хубав носител, мой човек. Откъде го взе? По поръчка ли е?
Кимнах към компанията.
— Отърви се от тях.
— Дадено. — Той се завъртя към леглото и плесна с ръце. — Хайде, момчета и момичета. Веселбата свърши. Имам сериозен разговор с тоя приятел.
Те си тръгнаха неохотно като малки деца, прогонени от вечерен празник. На минаване една от жените посегна да докосне лицето ми. Дръпнах се раздразнено и тя се нацупи. Пазачът ги изчака да излязат, после хвърли въпросителен поглед към Плекс. Плекс насочи същия поглед към мен.
— Да, и той.
Пазачът излезе, затвори вратата и музиката заглъхна още малко. Отново погледнах Плекс, който отиваше към ниско барче с вътрешно осветление, разположено до едната стена. В движенията му се долавяше странна смес от леност и напрежение — тръпките на шемета и внезапната изненада се бореха в кръвта му. Той бръкна в сиянието на горната лавица и тромаво заопипва между гравирани кристални чаши и изящни хартиени пакетчета.
— Ъ-ъ-ъ… искаш ли една лула, мой човек?
— Плекс. — Напрегнах блъфа до краен предел. — Просто казвай какво става, по дяволите.
Той трепна като ударен и взе да мънка.
— Аз… ъ-ъ-ъ… мислех си, че Танаседа ще ти…
— Майната ти, Плекс. Говори!
— Виж сега, мой човек, не е моя вината. — В гласа му зазвуча оскърбено достойнство. — Не ви ли казах от самото начало, че е откачалка? Всички ония кайкио тъпотии, дето ги дрънкаше. Ама кой да ме слуша? Аз разбирам от биотехнология, мой човек, и знам кога е прецакана. А оная кучка с кабелите по тиквата беше напълно прецакана.
Тъй!
Умът ми се стрелна два месеца назад към първата нощ пред склада. Стоях в синтетичния си носител, с окървавени ръце и бластерна рана през ребрата, и разсеяно подслушвах разговора между Плекс и Юкио. Кайкио — пролив, търговец на крадена стока, финансов консултант, канализационна тръба. И светец, обладан от духове. Или пък жена, обладана от призрака на една революция отпреди три века. Силви, обладана от Надя. От Квел.
— Къде я отведоха? — тихо попитах аз.
Вече не говорех с тона на Юкио, но така или иначе ролята се беше изчерпала. Не го познавах достатъчно, за да поддържам лъжата пред неговия приятел от детинство.
— Според мен в Милспорт. — Плекс се готвеше да запали лула, може би за да разсее замайването от шемета. — Нали разбираш, Юкио, ако Танаседа не беше…
— Къде в Милспорт?
В този момент Плекс проумя. Видях как разбирането се разлива из него и той внезапно посегна под горната лавица на барчето. Може би нейде из бледото си аристократично тяло имаше вградена неврохимия, но за него тя беше не повече от допълнителен инструмент. А химикалите го забавяха дотолкова, че напънът му изглеждаше смехотворен.
Оставих го да докопа пистолета, да измъкне наполовина ръка изпод лавицата. После ритнах ръката, повалих го на леглото с обратна плесница и стоварих крак върху лавицата. Гравираните чаши се изпотрошиха, книжните пакетчета се разхвърчаха, а лавицата се пукна на две. Пистолетът падна на земята. Приличаше на компактен шрапнелен бластер, по-голям брат на рапсодията, която криех под палтото. Вдигнах го и се обърнах тъкмо навреме, за да видя как Плекс трескаво лази към някаква аларма на стената.
— Недей.
Той застина и се вгледа в пистолета като хипнотизиран.
— Сядай. Там.
Той се отпусна на автоматичното легло, стискайки ударената си ръка. Има късмет, че не я строших, помислих си аз с дива ярост, която веднага ми се стори пресилена.
Тъй де, мамка му. Можех и да я изгоря.
— Кой… — За момент той размърда устни беззвучно. — Кой си ти? Не си Хираясу.
Вдигнах разперена длан пред лицето си и с театрален жест смъкнах невидима маска. Леко се поклоних.
— Браво. Не съм Юкио Хираясу. Но го нося в джоба си.
Лицето му се сбръчка.
— Какви ги дрънкаш, по дяволите?
Бръкнах в джоба си и без да подбирам, извадих една от мозъчните приставки. Всъщност не беше специалният модел на Хираясу с жълтите ивици, но по изражението на Плекс разбрах, че е проумял какво имам предвид.