Той облиза устни и кимна.
— Добре. Добре, мой човек, не се впрягай.
— Да. — Аз също кимнах. — И тъй. Казваш, че няма смисъл едно резервно копие на Квел да е било програмирано за вирусно разгръщане.
— Именно. Точно така. — Той заекна от бързане да се върне на безопасен терен. — Пък и погледни го от друга страна, оная Ошима е натъпкана до козирката с всякакви предпазни системи против вирусно проникване по куплунга. Най-модерна демилитска техника.
— Да, и това ни връща в изходна позиция. Ако не е Квел, защо толкова се боиш от нея?
Той примига насреща ми.
— Защо се… Мамка му, мой човек, защото независимо дали е Квел или не, тя се мисли за нея. Това е тежка психоза. Би ли дал на смахнат човек достъп до такъв софтуер?
Свих рамене.
— Доколкото видях в Ню Хок, половината демилити са същата стока. Занаятът не е за уравновесени хора.
— Да, но едва ли мнозина от тях се мислят за превъплъщение на революционерка, умряла преди триста години. Едва ли могат да цитират…
Той млъкна. Погледнах го втренчено.
— Какво да цитират?
— Разни работи. Нали знаеш. — Очите му заиграха и той се загледа настрани. — Стари работи от Разселническата война. Сигурно си я чувал как говори понякога на онзи архаичен японски.
— Да, чувал съм я. Но не това беше готов да кажеш, Плекс. Нали?
Плекс се опита да стане от автоматичното легло. Пристъпих напред и той застина. Изгледах го отгоре надолу със същото изражение, както преди малко, когато говорех за семейството си. Дори не повдигнах шрапнелния пистолет.
— Какво е цитирала?
— Човече, Танаседа ще…
— Танаседа го няма. Аз съм тук. Казвай.
Той се пречупи. Безпомощно махна с ръка.
— Дори не знам дали ще разбереш за какво ти говоря, мой човек.
— Опитай.
— Сложно е.
— Не, много е просто. Нека да ти помогна за началото. Онази вечер, когато дойдох да си взема носителя, вие с Юкио разговаряхте за нея. Мога да предположа, че сте въртели някакъв общ бизнес. И сигурно сте я срещнали в оная скапана пристанищна кръчма, където ме заведе на закуска, прав ли съм?
Той неохотно кимна.
— Добре. Само едно не ми е ясно. Защо толкова се изненада, че я видя там?
— Не вярвах да се върне — измънка той.
Спомних си как я видях за пръв път онази вечер, спомних си как гледаше като в транс своето отражение в плота от огледално дърво. Емисарската памет изрови откъс от разговора в апартамента в Компчо. Ор коментира щуротиите на Ласло:
— … още тича подир оная оръжейна мацка с голямото деколте, нали?
Силви:
— Коя мацка?
— Знаеш я. Тамсин, Тамита или нещо такова. От онзи бар на Муко Стрийт. Точно преди да се вкиснеш и да си тръгнеш. Божичко, Силви, и ти беше там. Не допусках, че някой може да забрави такива балкони.
Ядви:
— Тя не е оборудвана да засича подобно въоръжение.
Потръпнах. Да, не си била оборудвана. Не си била оборудвана да помниш каквото и да било, скитайки из нощта на Текитомура, разкъсвана между Силви Ошима и Надя Макита, по-известна със скапания псевдоним Квелкрист Фолкънър. Не си била оборудвана за нищо, освен може би да блуждаеш по дирите на откъслечни спомени и сънища, за да стигнеш накрая в някакъв смътно познат бар, където си опитала да се опомниш, но в това време банда брадати отрепки с изпити лица и разрешение да убиват в божие име дойдоха да ти натрият носа с предполагаемата неравностойност на твоя пол.
Спомних си как Юкио нахълта в апартамента на другата сутрин. Яростта по лицето му.
— Ковач, откъде се взе точно тук, мамка ти?
И думите му към Силви, когато я видя.
— Знаеш кой съм.
Не беше небрежен намек за очевидната му принадлежност към якудза. Той мислеше, че тя го познава.
И спокойният отговор на Силви.
— Нямам представа кой си, по дяволите.
Защото в онзи момент наистина нямаше представа. Емисарската памет спря мига като застинал кадър с изуменото лице на Юкио. Не беше наранена гордост, а истинско смайване.