В кратките секунди на сблъсъка, сред кръвта и мириса на изгорена плът след това изобщо не ми хрумна да се запитам защо Юкио бе толкова гневен. Гневът беше даденост. Мой постоянен спътник през последните две години, а и по-отдавна, гневът в мен и отразеният гняв на хората наоколо. Вече не му обръщах внимание, просто живеех с него. Щом Юкио е гневен, значи е гневен и толкоз. Защото е гаден мъжкар с претенции за значимост като татко, като всички останали, затова го унижих пред Плекс и Танаседа. Просто беше гаден мъжкар с претенции за значимост като всички останали и гневът беше неговата нормална настройка.
Или:
Защото си се натресъл насред сложна сделка с опасна и нестабилна жена, чиято глава е натъпкана с най-модерен боен софтуер и има пряка връзка с…
С какво?
— Какво продаваше тя, Плекс?
Той тихо въздъхна и се сви като спукан балон.
— Не знам, Так. Наистина не знам. Беше някакво оръжие, нещо от Разселването. Тя го наричаше Протоколът „Квалгрист“. Нещо биологично. Щом я свързах с тях, веднага ме избутаха настрани. След като им казах, че предварителните данни съвпадат. — Той пак извърна глава, този път без следа от тревога. В гласа му нахлу задавено огорчение. — Рекоха, че не било за моята уста лъжица. Не вярвали, че ще си държа езика зад зъбите. Докараха специалисти от Милспорт. Скапаният Юкио дойде с тях. А мен пак ме пратиха в трета глуха.
— Но ти беше там. Срещал си се с нея онази вечер.
— Да, тя им подаваше информация на кодирани демилитски чипове. Нали разбираш, на час по лъжичка, щото не ни вярваше. — Той се изсмя дрезгаво. — Не че и ние много й вярвахме. От мен се искаше всеки път да проверявам програмните кодове. Да видя дали са наистина допотопни. Щом одобрявах нещо, Юкио тутакси го предаваше на ония столични скапаняци. Повече не го виждах. И знаеш ли, мамка му, кой я откри пръв? Аз. При мен дойде най-напред. А те ми подхвърлиха една премийка и ме пратиха да паса.
— Как те намери?
Той унило сви рамене.
— По обичайните канали. Изглежда, седмици наред е разпитвала из Текитомура. Търсела кой може да й уреди подобна сделка.
— Но не ти каза за какво точно става дума?
Той мрачно избърса петно боя от леглото.
— Не.
— Я стига, Плекс. Как те е впечатлила дотолкова, че да викнеш приятелчетата си от якудза, без да ти покаже с какво разполага?
— Не й трябвах аз, попита направо за тях.
Навъсих се.
— Тя ли попита?
— Да. Рече, че щели да се заинтересуват. Било нещо, дето можело да им влезе в работа.
— Не ме пращай за син хайвер, Плекс. За какво им е на якудзарите някакво биотехнологично оръжие отпреди три века? Не водят война.
— Може би са възнамерявали да го продадат на военните от нейно име. Срещу процент.
— Но тя не е казала такова нещо. Ти току-що сам каза, че според нея щяло да им влезе в работа.
Той вдигна очи към мен.
— Е, може би. Не знам. Не съм оборудван с твоята скапана емисарска памет. Не помня точно какво ми каза. И пет пари не давам, по дяволите. Както ми рекоха, вече не съм в играта.
Отстъпих назад. Подпрях се на стената на контейнера и разсеяно огледах шрапнелния пистолет. С периферното зрение го виждах как седи безволно отпуснат върху леглото. Въздъхнах и за миг тежестта сякаш се вдигна от гърдите ми, но веднага се върна обратно.
— Добре, Плекс. Само още два-три лесни въпроса и повече няма да ти досаждам. Онзи мой нов екземпляр гонеше Ошима, така ли? Не мен?
Той цъкна с език. Звукът едва се чу през шумотевицата отвън.
— И двама ви. Танаседа иска главата ти на кол заради оная история с Юкио, но не си главната мишена.
Кимнах мрачно. Доскоро си бях мислил, че Силви трябва някак да се е издала вчера в Текитомура. Че е говорила с когото не трябва, попаднала е пред някоя камера, сторила е нещо погрешно, та преследвачите да се стоварят върху главите ни като ангелски огън. Но не беше това. Беше много по-просто и много по-лошо — бяха я засекли чрез моята тъпа грешка да се ровя съвсем открито из архивните данни за Квелкрист Фолкънър. Сигурно следяха информационния поток в планетен мащаб, откакто се бе забъркала цялата гадна каша.
А ти влезе в капана и с двата крака. Браво на теб.
Болезнено присвих очи.
— Танаседа ли води играта?
Плекс се поколеба.
— Не? Кой му дърпа конците тогава?
— Аз…