— Може би — каза Алвдан, но не личеше да смята подобно развитие за вероятно. — Така или иначе, вече издадох нужните заповеди и те пътуват към Хелерон. Може вече да са пристигнали дори. Чувал ли си за Хелерон? Нямаме свободни агенти по-близо до твоята играчка, но в Хелерон има цял куп умни хора, които играят по нашата свирка. Ако тази Кутия на сенките съществува и е там, където ти твърдиш, те ще я намерят.
Доведоха принцеса Седа след две камбани — както се измерваше времето в Капитас, — след като я измъкнаха без предизвестие от собствения й луксозен затвор. Тя понечи да избяга, когато видя гърчавата закачулена фигура на човека, който я чакаше, но пазачът я избута решително в стаята, върза я за един стол и застана прав зад нея като сянка в края на полезрението й. Комарородният я гледаше примижал, дългите му пръсти се докосваха при върховете, после се разделяха и пак се събираха.
— Светлина и мрак — промърмори Уктебри Саркадът. Тръгна с бавни крачки из стаята, някак колебливо. — Животът е това — цялото съществувание е разпънато между тези два полюса. Така поне го разбирахме всички ние. — Накрая изглежда стигна до решение. — Затворете фенерите — каза той и пазачът го изгледа предпазливо.
— Господине? — Уктебри може и да беше роб, но пък бе разговарял лично с императора, затова пазачът се спря на това обръщение.
— Не мога да го направя сам — обясни с раздразнение комарородният. — Спуснете капаците почти докрай. Твърде светло е за онова, което ще правя. Дано по-слабата светлина не ви причини прекомерно неудобство, ваше височество.
И сега в стаята беше тъмно — Седа виждаше Уктебри като силует в тъмна роба, който се сля още повече със сенките, когато пазачът се зае да издърпа кордите, контролиращи капаците на фенерите.
— Не е нужно да ме наричаш така — отбеляза с равен тон Седа. — Никой друг не го прави.
Светлината и на последния фенер се скри зад затворения почти докрай капак. Седа чу как пазачът се връща опипом зад стола й, усети как бръсва с ръка рамото й, за да провери дали повереницата му не е духнала междувременно.
— Аз го правя — чу се гласът на комарородния. Седа едва го различаваше в мрака, и то само когато се движеше. Спреше ли на място, Уктебри буквално изчезваше от погледа й. — Нали това е правилното обръщение към дама с вашия ранг?
Седа чу стържещ звук откъм посоката, където приблизително се намираше.
— Какво правиш, комарородни?
— Рисувам. Водя си бележки — чу се гласът му. — Светлина и мрак, почитаема принцесо. Целият ни свят е съграден между тях. Има неща, които са възможни на лунна светлина и съвсем невъзможни по пладне. Но не е важен часът, а светлината. Ако успея да сътворя нощ в мислите ви, нищо не може да ми се опре, но ако притежавате волята да подклаждате слънцето, аз ще съм безсилен. Ала вашият народ отдавна е изгубил тази способност.
Седа чу тътрузенето на краката му. Неспособна да разчита на зрението си, тя напрегна докрай слух. Докато я водеха насам, се бе настроила за поредната порция насмешки и обиди от страна на брат си, но вместо него бе заварила този стол — столове като този беше виждала другаде. В затворите, за разпити. Останалите механизми, прилагани при изтезанията на затворници, ги нямаше тук, но Седа изпита неприятното чувство, че комарородният ще постигне целта си и без тяхна помощ.
Когато отново й проговори, беше от много близо.
— Един факт убягва от вниманието на вашата раса — а и на всички нови раси. Фактът, че всички велики народи от Вещото време са виждали в тъмното, в по-голяма или в по-малка степен. Богомолкородните, паякоидите, а най-добре от всички молецородните и моят народ. Да познаваш мрака и да не се боиш от него е било задължително условие, за да контролираш света.
Застанал бе досами лакътя й.
— А после, както знаем всички, великата древна нощ свършила и изгряло слънце от нов вид. Бунтовническото слънце на машините и занаятите, което ни прогонило вдън земя.
— Колко ли горчивина сте насъбрали в сърцето си — подхвърли без съчувствие Седа.
— Горчивина? — Кратък хриплив смях. — Моят народ изгубил шанса си за величие още преди революцията. Винаги сме били малобройни, но сме имали сила, имали сме и копнежа да я използваме. Имали сме тайни, които скририте на молецоидите така и не са научили, и други, които може и да са узнали. Решили, че сме въплъщение на злото, и тръгнали на война срещу нас, за да ни унищожат заедно с цялото ни познание.